Обаче сега, когато я гледаше с добре познатия й поглед, който казваше: „Мога да те схрускам на закуска, сладурче,“ съчувствието й се изпари и се върна предишната й неприязън. А с нея — и твърдата решимост да стои настрана от него.
— Работя с бои — кратко отвърна тя.
— С бои? Какво имаш предвид — рисуваш картини или боядисваш стени?
— Нито едното, нито другото. — Бавно отпиваше от кафето си, като се надяваше да го раздразни със забавянето на отговора си. — Рисувам върху дрехи.
— Върху дрехи? — повтори той с напълно объркано изражение.
— Да, върху дрехи — потвърди тя, като го наблюдаваше през синкавите стъкла на очилата си.
— Рейна е невероятно изобретателна — допълни Руби с престорена веселост.
Толкова се бе надявала, че племенникът й ще успее да накара госпожица Рамзи да излезе от черупката си, но по време на първата им съвместна вечеря надеждите й бяха разбити на пух и прах. Госпожица Рамзи се бе затворила още повече в себе си, ако това изобщо бе възможно. Сякаш се криеше зад очилата си, свиваше се в грозните си дрехи, които не й бяха по мярка, и се отдръпваше зад нови стени от недоверие и тайнственост.
— Трябва да видиш някои от творбите й — невъзмутимо продължи Руби. — Тя обаче работи прекалено много. Постоянно се опитвам да я накарам да излиза повече. Да се среща с хора на своята възраст.
Трент не сваляше очи от госпожица Рамзи.
— Тук ли работите?
— Да. Подредила съм всекидневната на апартамента като студио. Светлината е много подходяща.
— Аз май нещо не разбирам. — Той протегна напред дългите си краха. Коляното му докосна нейното под масата и тя побърза да се отдръпне. — Как така рисуваш върху дрехи? Върху какви дрехи? Каква техника използваш?
Рейна се усмихна, неволно поласкана от интереса му.
— Купувам излишъците от платове и готови дрехи от големите магазини и после рисувам на ръка върху тях каквото ми хрумне.
Той се намръщи скептично:
— Има ли търсене на такива ъ-ъ дрехи?
— Успявам да си платя наема, господин Гамблин — натъртено отвърна тя, след което издърпа рязко стола си и стана от масата. — Вечерята бе прекрасна, както винаги, Руби. Лека нощ.
— Нали не се каниш да се оттеглиш в стаята си толкова рано? — попита хазяйката й, разтревожена от внезапната промяна в настроението на госпожица Рамзи. — Мислех, че всички ще изпием по чаша чай в гостната.
— Моля да ме извините тази вечер. Чувствам се уморена. Господин Гамблин — кимна му хладно, преди да напусне трапезарията.
— По дяволите! — промърмори Трент. — Какво я прихвана изведнъж…
— Трент, не ставай груб! — намеси се Руби. — Чакай! Какво… Къде…
Без да обръща внимание на изненаданата си леля, той се изправи, хвърли салфетката си и напусна масата също толкова ядосан и забързан, колкото и госпожица Рамзи миг преди това. Дългите му крака му позволяваха да се движи по-бързо от нея. Настигна я до стълбите.
— Госпожице Рамзи?
В гласа му звучеше заповедническият тон на сержант, обръщащ се към новобранец. Тя спря при първото стъпало и се обърна към него.
Преди да се опомни, той здраво бе хванал дясната й ръка.
— Не ми дадохте възможност да изкажа благодарността си за очарователната ви компания. — Въпреки напиращия гняв, гласът му бе нежен. Никоя жена не бе зарязвала Трент Гамблин. — За мен бе удоволствие, госпожице Рамзи. — Вдигна ръката й до устните си и я целуна.
Тя се опита да диша нормално, но не успя. Чувстваше се така, сякаш някой току-що я бе ударил в корема. Тялото й все още тръпнеше. Рязко издърпа ръката си, пророни ледено „лека нощ“ и се оттегли нагоре с високо вдигната глава.
Трент все още се усмихваше, когато се върна в трапезарията.
— Не ми харесва самодоволното изражение на лицето ти, Трент — строго рече Руби.
Той седна отново на мястото си и си наля още една чаша кафе от сребърната каничка.
— Госпожица Рамзи може и да се държи като докачлива стара мома, но все пак е жена.
— Надявам се, че няма да направиш нещо недискретно и ще се отнасяш към госпожица Рамзи с най-голямо уважение. Тя е добро момиче, но много държи на усамотението си. През всичките тези месеци не е споделила нищо лично. Мисля, че в миналото й се крие някаква голяма мъка. Моля те, недей да я провокираш.
— Не бих си и помислил подобно нещо — отвърна той с усмивка, която бе всичко друго, но не и искрена.
Леля му, която винаги го бе обожавала, и за миг не се усъмни в намеренията му.
— Добре. Хайде сега, бъди добър и ела с мен в кухнята да ми правиш компания, докато почистя. Искам да чуя всичко, което се е случило с теб напоследък.