Предплатен разговор

Рей Бредбъри Предплатен разговор

Не знаеше каква е причината, но старото стихотворение изникна в главата му:

Представи си, представи си, представи си отново,
че телефонните жици по черните стълбове
попиват милиардите думи, струящи по тях
нощ подир нощ и ден подир ден,
и помнят смисъла им, помнят всичко.

Спря. Как беше по-нататък? А, да…

И после, като пъзел в нощта,
събират всичко отново
и замислено повтарят
думи като слабоумно дете.

Отново млъкна. Как свършваше това стихотворение? Чакай малко…

Така безмозъчният звяр
събира гласни и съгласни,
трупа чудеса от лоши съвети
и ги пуска шепот след шепот,
един по един.
Една нощ някой ще стане,
чул резкия звън телефонен,
и ще чуе Глас като на Светия дух,
скрил се в мъглявини далечни,
на Звяра в жицата,
който със съскане и пращене
през континенталното безумие на времето
казва ЗДРА и ВЕЙ,
и отново — Здравей.

Пое дъх и завърши:

На такова Творение,
на такъв изгубен Електрически звяр
как подобава да се отвърне?

Седеше мълчаливо.

Осемдесетгодишният старец седеше. Седеше сам, в празната стая, в празната къща на пустата улица в пустия град на пустата планета Марс.

Седеше, както бе седял вече петдесет години, и чакаше.

На масата пред него имаше телефон, който не бе звънял от много, наистина много време.

Сега потръпна, сякаш тайно се подготвяше за него. Може би именно трептенето го бе накарало да се сети за стихотворението…

Ноздрите му трепнаха. Очите му се разшириха и пламнаха.

Телефонът отново потръпна съвсем слабо.

Той се наведе напред и впери поглед в него.

Телефонът… звънна.

Старецът отскочи рязко назад, изправи се, столът падна на пода.

— Не! — извика той.

Телефонът звънна отново.

— Не!

Понечи да вдигне слушалката, протегна ръка и събори апарата от масата. Слушалката падна от вилката в мига, когато телефонът звънна за трети път.

— Не… о, не, не… — тихо простена той, сложил ръце на гърдите си, клатеше глава. Телефонът лежеше в краката му. — Не може да бъде… не може да бъде…

В края на краищата бе сам в стая на пуста къща в пуст град на планетата Марс, където нямаше друго живо същество. Бе останал единствено той, Кралят на Пустеещия хълм…

И въпреки това…

— … Бартън…

Някой го викаше по име.

Не. Нещо бе изпращяло и цвъртеше като щурец в далечната пустош.

Бартън? Но… но това съм аз!

От толкова време не бе чувал името си, че съвсем го беше забравил. Не си падаше по идеята да се мотае нагоре-надолу и да се обръща към себе си по име. Никога не бе…

— Бартън — каза телефонът. — Бартън. Бартън. Бартън.

— Млъквай! — извика старецът.

Ритна слушалката и се наведе, задъхан и плувнал в пот, да я сложи на вилката.

Не след дълго проклетият апарат отново иззвъня.

Този път той го сграбчи и го стисна, сякаш да задуши звука, но накрая, след като кокалчетата му бяха побелели от напрягане, се предаде и вдигна слушалката.

— Бартън — разнесе се глас, сякаш на милиони мили оттук.

Той изчака три удара на сърцето си, след което отговори:

— Бартън на телефона.

— Виж ти, виж ти — рече гласът, този път само на милион мили разстояние. — Позна ли кой се обажда?

— Господи! — възкликна старецът. — Това е първото обаждане от половин живот, игрички ли ще си играем?

— Извинявай. Глупаво от моя страна. Естествено, че не би могъл да разпознаеш собствения си глас по телефона. Никой не успява да го направи. Всички сме свикнали да чуваме гласа си, отекнал през костите на черепа. Бартън, Бартън ти се обажда.

— Какво?

— Кой мислиш, че е? — рече гласът. — Капитанът на някоя ракета? Да не би да си помислил, че някой е дошъл да те спасява?

— Не.

— Коя дата сме днес?

— Двайсети юли две хиляди деветдесет и седма.

— Мили Боже. Шейсет години! Нима си чакал толкова дълго да дойде ракета от Земята?

Старецът кимна.

— Е, старче, знаеш ли кой съм?

— Да. — Трепереше. — Спомням си. С теб сме едно. Аз съм Емил Бартън, ти също си Емил Бартън.

— С една разлика. Ти си на осемдесет, а аз — само на двайсет. Животът е пред мен!

Старецът се разсмя, после се разплака. Седна, хванал телефона като някакво изгубено глупаво дете. Разговорът бе невъзможен и не биваше да продължава, но въпреки това не прекъсна. След като се овладя, старецът отново вдигна слушалката.

— Хей, ти там! Господи, само да можех да те предупредя! Но как бих могъл? Ти си само глас. Де да можех да ти покажа колко самотно минават годините… Сложи край на това, самоубий се! Не чакай! Ако знаеше какво е да се превърнеш от онова, което си, в това, което съм днес, сега…