Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане
ПЪРВА ЧАСТ
Колко непроменена е Света София от онова далечно време, когато тук по Великден ме водеше баща ми, лека му пръст! … Превисокият купол се губи в празничен сумрак, тъмнеят зад колоните три дълбоки абсиди, пред четвъртата е олтарът, встрани от него — свети изображения върху златна основа, изкусна мозайка… Всичко си е както беше. Почти четвърт век не съм идвал в Света София. Убеден бях, че никога, никога няма да се върна. А се завърнах. И преживяното от раздяла до завръщане ми изглежда небивало. Сън бяха моите две десетилетия всред чужди.
Чужди ли казах? Защо тогава — ако в Константинопол аз съм свой — ме притиска като похлупак на ковчег катедралният купол? Все ми се струва, че стига да вдигна очи и погледът ми ще намери небето: хмуро зиме, нажежено до бяло лете, неизказано ведро през пролетите. Все ми се ще да се озова извън градската стена, отново да бъда под слънцето.
Ако някой ме погледне разсеяно (а особено внимание не заслужавам аз — един от стотиците стратези, сановници, придворни, допуснати да присъствуват на вселенския събор), не ще ми даде годините, които имам. Вероятно загдето половината от тях изкарах на воля и в откровеност всред варварите — там поне си личеше кой е приятел и кой враг.
И така, явно младея при сравнение с Валериан и Евстатий, които стоят от двете ми страни, пък с тях сме играли като деца, учили сме заедно. (Помня, че Валериан беше лишен от дарби, но удивително ловък). За разлика от тях съм попосивял, но не и приведен, нито размекнат от охолство. Укрепи гръбнака ми язденето, не натежах поради скъдната храна. Отличавам се от околните дори по изгледа на лицето; брулиха ме виелици и палещи вихрушки, мой покрив бе небето, а лампада — самото слънце …
Чудно, все същите спомени ме гонят по петите, натрапват ми се неканени. Уж бях дошъл да чуя пренията на светлия събор, а как ме отблъсна тази чернота, мракът посред бял ден!
Черно и тъмно. Най-отпред седи синклитът — поне епископите пъстреят със златовезаните си одеяния. Зад тях гъмжи от черноризци: презвитери и протойереи, протосингели на митрополитите.
Пред олтаря на Света София е тронът на патриарха, съвсем отскоро въздигнат във вселенски. Не познавам Тарасия; през младостта ми на негово място седеше друг. Върху по-висок трон седи сам василевсът. След своето завръщане го видях веднъж — прие ме в покоите си. Там той изглеждаше по-жив, почти трескав, а сега се гуши в дебело подплатената си мантия и сякаш е сърдит на цял свят. С право: такъв порой несполуки!…
Току-що си дадох сметка, че не съм чул нищо, пак бях се унесъл. Виждам как се връща към мястото си митрополитът на Никея, дебел старец с тежки ръце. И веднага рипват трима.
— Искам да кажа! надвикват се те.
Двамата размахват жезли, понеже са епископи. Третият отчаяно пери ръце, сухи като у болник:
— Искам да кажа!
Вселенският патриарх присвива очи. Големият свещник е пред него, та го заслепява, а отвъд свещника владее полутъма. Патриаршият поглед минава над синклита, намира черноризеца, който напомня разпятие от селска църква, прогнило, с времето.
— Кажи ти, брате!
Тук винаги е било така и тъй ще бъде — театър! … Как отвикнах от този живот, който все нещо си изобразява или уподобява, но никога не бива прост и суров, истинен …
Светият отец — знаят всички, събрани тук — не ще да знае какво би говорил костеливият и май че смахнат монах; за светия отец важат само епископите, понеже имат право на глас. Но Тарасий се прави, че слуша оногова окаяника, след като му нарежда:
— Нека преблагочестивият Константин съобщи сведения за себе си и за причината, поради която е дошъл!
Големият свещник огрява споменатия Константин, мъж нестар, но противно постал, тъй изглеждат отшелниците. От уединение и самоизтезания те стават като обсебени, мъчно ще ги отличиш от безумните.
— Казвам се Константин — хрипливо започва монахът. — Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Дойдох пред вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още от началото да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни. Та да настане мир и любов, защото от всичко на света бог най-много обича мира и лю …
— Стига! — невисоко, но остро произнася василевсът.
И виждайки, че налудничавият отшелник изпъва шия за вик, Константин Погонат повтаря съвсем остро:
— Стига!
Василевсът избягва да напуска трона си (всяко негово движение поражда болка в ставите му), но сега той скача, уязвен от непристойната откровеност на сирийския монах. Болката явно се е обадила — Погонат говори с криво лице и през стиснати зъби: