Бе есен. Ниското небе едва се крепеше върху двата бряга, огизнали в сива влага. Водата под нас се гънеше, тежка като олово, непрозирна.
Колкото до баща ми, той бе мъж на място — цял достолепие, ум и гъвкавост. Василий, синът Велизариев, беше изпращан от императора при разни чужди владетели, а най-вече при вождовете на всякакви тюрки. Североизтокът едва ли имаше тайни за него.
По онова време бях двайсетгодишен, голобрад, къдрокос, но не и пъргав. Твърде малък бяха ме отдали на велеумния дякон Партений, за да ме въведе в низ науки. Учех и учех, както се полага на един бъдещ ромейски пратеник при другоземни владетели — за свой помощник ме готвеше баща ми, горд с моите успехи в знанието.
Съпровождах го за първи път в работата му, изобщо за първо се отлъчвах от къщи, от града. Облегнат о перилата на галерата, вслушвах се в равномерния плисък от веслата, взирах се в бреговете на Босфора, но най-вече напред, където проливът бавно се разширяваше.
— Скоро ще ни подхванат ветрищата на Евксинския Понт … — мечтателно проговори баща ми.
Не го познавах такъв, моя припрян, претоварен баща, разсеян и мълчалив у дома. Днес той изглеждаше необичайно — някак озарен, въпреки мътната светлина, някак безметежен и по-млад.
— А преди Понта искам да ти посоча ей ония скали, които избикаляме отдалеко.
Проследих посоката на ръката му — ръждивожълт скален отвее, усамотен всред наниза от крайбрежни хълмове.
— Там са се разбили корабите на аргонавтите на връщане от приказна Колхида — все тъй мечтателно продължи баща ми. — Винаги, когато плаваме на север покрай това място из пътя на Тезей от Аргос, струва ми се, че скалите ме предупреждават: радостно е да потеглиш, пътнико, но пълно с гибелни премеждия е завръщането!…
— Все още сме на отиване, а не на обратния път — отбелязах аз с леко сърце.
Помня, че в открито море навлязохме надвечер. Евксинският Понт ни пресрещна с вълни, високи и тъмни, с плесници солена пяна.
— За първи път съм в открито море… — възкликнах, облизвайки сол от устните си.
— От днес нататък, Велизарие, ще плаваш все в открито море — отново строг, рече баща ми. — Както и да не бърза, човек възмъжава. Понякога учението ти тегнеше, не е шега да усвоиш четири варварски езика, история, реторика … А аз си мислех колко по-трудно ще ти бъде оттам нататък, при варварите.
— Нямам страх, щом съм с тебе! — доверчиво, както в детинството си, пак търсех закрилата на баща си. — Ще видиш, ще ти бъда усърден помагач.
Навярно това и означава да бъдеш млад с доверие в бъдещето.
2.
Нали Константинопол — къщите, дворците, църквите и стените му са от тухла с хоросан; онова, което веднага ме порази в столицата на Велика България, бе камъкът, равно издялан светъл камък. Рекох си, че ние, християнският свят, сякаш строим за до утре, докато българите се чувствуват отговорни пред вечността. Помня как пред вратите на двореца, чакайки да бъдем приети от варварския вожд, скрито опипвах каменния зид — чудех му се, дето стои без спойка.
Двамата с баща ми бяхме облечени разкошно. Моряците ни, предрешени като свита, мъкнеха кожени торби. Беше смешно да ги гледаш, сресани и несръчни в приличните си дрехи, след като са прекарали половина живот полуголи по разни кораби.
Второто — освен дялания камък, — което ме слиса тук, бяха премногото въоръжени мъже. Както стояхме пред двореца, те сновяха покрай нас, водейки кон или два, пристъпвайки тежко. Тежаха им вълчите кожуси, коравите ботуши, оръжието. Тук чужденецът се усещаше сякаш в боен стан.
Неизкушен и любопитен, въртях глава на всички страни, а баща ми ме следеше.
— Какво търсят пръстите ти по зида? — подхвърли ми той.
— Между камъните няма хоросан, не бях виждал такъв сух зид — казах. — Как ли го правят?
— Със сила — поясни баща ми. — Не знаят мяра на силата си, разхищават я в борба с камъка.
Пропуснах кога върху най-горното стъпало на двореца бе се изстъпил български сановник — снажен мъж в къса дреха от щавена кожа, запасал широк нож. Изсеченото му лице не изразяваше нищо, нищо не бяха за него пратениците на василевса. Той отлости дебелата врата и ни привика с ръка.
Вървях две крачки зад баща си, както се полага на тълмач. Видях как татко отхвърля плещи, та също да изглежда снажен. Стъпките ни кънтяха внушително из каменния ходник. От вълнение пламнаха ушите ми.
Тремът, където онзи сановник ни въведе, ме зачуди с простотата си: голи стени. Подът му беше от излъскан мрамор в причудливо съчетание. О зидовете без прозорец бяха прикрепени запалени главни. Що за чудновата тронна зала — че в нея нямаше и трон! Въпреки това тутакси отгатнах кой е владетелят на Велика България, защото само един от мъжете срещу нас бе седнал, останалите — на крак — образуваха полукръг зад гърба му.