Той протегна напред тежка длан, стисна я в юмрук.
— Велики хане — пак бързо заговори баща ми, — къде Ще се денете самите вие, ако не прогоните диваците назад в Азия?
— Както дочувам, диваци вие наричате и нас — сряза го Кубрат, — загдето живеем различно от ромеите и си имаме друг бог. Наричате ни варвари, загдето не отбирате езика ни. Човешко ли е?
Сбърках се докато превеждах! Баща ми бе сгрешил, че изрече думата „диваци“ — от дете съм учил, че варварите били горди, обидчиви, сприхави.
— У нас всеки почита прославения с бойни добродетели твой народ! — възмутено отби упрека баща ми. — В знак на почит и приятелство василевсът ти изпраща тежки дарове.
Той махна с ръка към нашите предрешени моряци. Двама от тях вдигнаха кожена торба, изсипаха я отвисоко. Голият камък отрази екливо звъна на златен дъжд върху мрамора. Преди ехото да бе стихнало, изтърсиха и втората торба, сетне третата. В нозете на хана грейна камара жълтици. Светлината от главните пламна в нея, озари тъмно изсечените лица на ханската свита. И пак никой от българите не помръдна.
А хан Кубрат изчака да спре своя бяг в кръг и последният солид, вдигна го, за да го разгледа.
Не казвам, че за нас златото няма цена — каза той, — но все пак няма цената, която му давате вие …
Той хвърли жълтицата в купа. Погледна баща ми право в очите.
— Склоних! — заяви ханът. — Ще подновя договора с ромеите. Прав си, че като браним северната ви граница, ние браним своите градища, челяд, ниви и стада.
— А какви са условията ти, всесветли? — в гласа на баща ми имаше безпокойство.
— Ще почакаш да ги обмисля, Василие!
На следния ден същото място бе променено — ханът угощаваше ромейския пратеник. По нас се говорят небивалици за варварското ядене, но един пратеник трябва да яде всякакво. Баща ми, обръгнал човек, дори се усмихваше между хапките, а пък аз едва преглъщах.
Днес ханът не носеше своята огромна наметка от рядък звяр; бе облечен просто в дрехи от щавена кожа, та само огърлицата му от ковано сребро, пръстените и късият меч в скъпоценна ножница свидетелствуваха за това, че между нас седи владетел.
Около трапезата — грубо платно, проснато наземи — бяха наредени дебели възглавници. В изкусни блюда бе наредена вечерята: печено кобилешко в неразумно количество и съвсем малко варено просо. Високи тънкошии съдове съдържаха нещо за пиене. Кумис, досетих се аз, понеже бях слушал за отвратителния обичай на българите да пият подквасено мляко от кобила — виното те не познаваха, навярно затуй бяха неизменно равни, студени и отмерени; всичко това идеше от трезвостта им.
Мъжете, които присъствуваха на гощавката, бяха ония от вчера — петима. Двамата имаха накити, по-скромни от ханските. Те седяха (според мене, твърде неудобно) на колене край трапезата, докато ханът беше се разположил с кръстосани нозе.
Виждайки, че баща ми коленичи, последвах го. Никой не посегна да хапне преди хан Кубрат да разчекне печеното — направи го с движение, което говореше за силата му. Първият отчекнат къс ханът подаде на баща ми, от ръка в ръка, и изрече с щедрост:
— Да ти бъде сладко, гостенино!
След това ханът раздаде късове месо на левентите от двете му страни и на останалите трима българи. Най-после се стигна до нас, тълмачите,. Кубрат дори не се обърна към най-слабо осветения ъгъл на трема, където отново зърнах беловласия слепец и момчето в черните им прости дрехи. Кои ли бяха тези хора, и допуснати, и недопуснати на гощавката?
— Незнам познаваш ли синовете ми, Василие? — заговори хан Кубрат между жилавите залци месо; дъвчеше яко. — Когато за последен път ти ни навести, бяха юноши, а виж ги сега!
С добре оглозгания кокал ханът посочи първо по-стария, сетне другия си син, казвайки гордо:
— Ето ти Котраг, ето ти и Кубер … Жалко, най-големият го няма. Воюва с хазарите отвъд река Таис. Месеци вече …
Синовете му кимаха без усмивка.
— Имам ги още — все тъй гордо допълни българският владетел, — но не са дорасли за държавни дела.
— А на мене — бързо заговори баща ми (за първи път неговата обичайна реч ми прозвуча неприятно угодливо), — ми остана единствен син, този. Двамина изгубих във войни против аварите… затуй пък Велизарий струва за трима — много езици говори, паметлив е, разумен. Той ще ми бъде, теша се, отмяната.
Докато ханският гълмач превеждаше на ухото му, Кубрат се умисли. Някое време помълча, отпивайки кумис от чашата си, голяма колкото купа.
— Да ти кажа сега моето условие по договора ни, Василие — подхвана ханът неочаквано сурово. — Ще ми оставиш сина си за залог! Ако утре Византия насъска срещу Велика България някой свои нов съюзник, ще остарееш и без един син. На всеки баща такава мярка се чини жестока, но жестоки са обичаите — и наши, и ваши. Василевсът има навик да крепи властта си, като използува едни народи против други. Ти ще ми бъдеш застъпник пред него, щото да удържи думата си. Рекох!