Макар и коленичил, пак трябваше да се уловя за пода — стори ми се, че губя свяст. Баща ми, който не знаеше езика на проклетите българи, си седеше, учтиво усмихнат и, чакаше да му изтълмя ханските условия. Но гърлото ми така се беше стегнало, че не успявах да пророня ни звук. Тогава татко се обърна към мене и ужасът, изписан върху лицето ми, му се предаде в миг.
— Какво има? — промълви той. — Да не са ни отровили, сине!
Сбрах цялата си сила, за да му прошушна в ухото повелята на хана. А високо, защото повече не можех да скрия страха си, простенах:
Не ме давай, тате!
— Млъкни! Ние сме в ръцете им! — също високо викна баща ми.
Българите, види се, проявиха разбиране към този непозволен пред ханско лице разговор на чужд език и с крясъци. Българите в строго мълчание гълтаха варено просо, като изчакваха да се утаи страшната за нас изненада.
Баща ми притвори очи, блед като пред казън.
— Нека бъде волята ти, велики! — дрезгаво прошепна той.
Вече не строго, а със съчувствие се обърна към него ханът:
— Ако бог ни е отредил дни, Василие — каза той, — при идното ти пратеничество ще ми оставиш друг ромейски знатен син и ще си прибереш своя. Дано!
— Зная, че не е редно да те моля, всесветли, защото имаме различни богове — тихо рече баща ми. — И все пак, заклинам те: бъди баща на детето ми!
— Докато договорът ни е в сила, Велизарий ще бъде един от синовете ми! — тържествено обеща ханът.
Тъй аз, потомък на поколения константинополски велможи, превеждах разговора, който от свободен човек ме превръщаше в роб. От поколения моето благородно семейство бе навикнало да смята робите за не човешка, на животинска разновидност. От тук нататък аз трябваше да принадлежа към нея … Не се помнех от ужас.
Навън в нощта най-после можах да изкажа всичко, което беше ме потресло:
— Нямаше ли друг изход, тате? — питах отчаяно. — Помисли си как ме оставяш всред диваците, как ще се прибереш без мене у дома!
— Премислял съм го неведнъж откак василевсът заповяда да тръгнеш с мене — мрачно отговори баща ми. — Нямаше как да не те взема — висока заповед… Такава е често съдбата на знатните пратеници — заложничеството.
— Кълна се, ще избягам!
— Недей! — твърдо ме възпря баща ми. — Страшно е наказанието за побягнал заложник … Потрай!
— Колко? — възкликнах.
— Господ знае … — тихо говореше баща ми в черната нощ. — Неведома е за нас волята му. Но какъвто и да бъде срокът на твоето изпитание, помни, че си християнин и воин на единствената империя в света … Онова пък, което научиш всред варварите, ще повдигне собствената ти цена. То ще бъде печалбата ти.
— Хубава печалба!
— Няма по-голяма придобивка от познанието! — натърти баща ми и продължи в шепот: — Чуй, сине, през наши дни светът се оварвари. Предстои борба на смърт — висши срещу нисши, Византия против всички. Ако искаме да не я загубим, длъжни сме да изучим врага си! Наглеждай и подслушвай, сине, бъди тук наши очи и уши! Така до някой ден ти ще знаеш за българите повече от всеки друг ромей.
Наближихме шатрата, която от четири дни ни служеше за подслон. Преди да си влезем татко ме прегърна силно, а аз чух потисканите ридания на този немлад, живял и преживял мъж. Колко себична е младостта! — не го съжалих, — макар неговата мъка да бе по-жестока от моята. Освободих се от прегръдката му и казах най-жестоко:
— Не съм си мислил, че ще ме прежалиш, татко! Да би поискал, можеше ме отърва …
Баща ми мълком ме прекръсти, сне от шията си златната кутийка с честно дръвце от божия кръст и ми я окачи.
— Нека те пази Христос, сине!
Все не желаех да повярвам, че това всъщност е раздялата ми с всичко свое.
4.
Беше невиждано бяло, бистро утро, в което зеленината под северната влага сякаш пееше. След като издържах непосилното за двама ни сбогуване под чужди погледи, най-после можех да дам воля на своята мъка. Тръшнах се в тревата и се разревах по детски — на глас, издълбоко и сладостно. Бездруго съм бил смешен. Че аз бях израсъл мъж, почти на двайсет години!
Над мене прелитаха непознати крайбрежни птици, но не чувах крясъка им, потопен като под вода в безбрежната си печал. Хлипах и ридаех, сякаш платена оплаквачка.