Джак Дю Брул
Предсказанието
На Джак Д., Тод М. и Боб Д. — първите три брънки от веригата в кариерата ми
Както винаги, трябва да благодаря на моята съпруга Деби. Миналата година беше най-бурната в живота ми и нямаше да я преживея без нея. Трябва да благодаря и на редактора си от Националната космическа лаборатория на САЩ Дъг Град за неговото разбиране и неизчерпаемо търпение. Установих, че в света след терористичните атентати на 11 септември източниците нямат желание да обсъждат технически въпроси, макар че моите романи са художествена измислица. Проявилите желание да споделят знанията си искат да останат анонимни. Подозирам, че и други писатели са го разбрали. Въпреки това десетки хора ми помогнаха да напиша тази книга, която определено нямаше да бъде възможна без тях.
Много се вълнувам за този роман. Той стана малко по-различен от предишните ми творби и бих искал да знам какво мислят читателите за него. Когато го прочетете, моля ви, пишете ми на www.jackdubrul.com и споделете мнението си. Вероятно няма да мога да отговоря на всички. А сега — седнете, отпуснете си и ми позволете да ви разкажа една история.
ЗОНДСКИЯТ ПРОТОК, ИНДОНЕЗИЯ 26 АВГУСТ 1883 г.
Човекът, който стоеше до перилата на пощенския параход „Лаудън“, се изплю в чистото море и прокле глупостта си. Тропическият град Анжер се смаляваше зад кораба и кулата на фара „Форт Пойнт“ вече приличаше на вретено на хоризонта.
Трябваше да рискува, докато беше на остров Ява, където параходът спря непредвидено на път от столицата Батавия1 на Малайския архипелаг до Паданг на западния бряг на Суматра.
Сега вече не можеше да се измъкне — пътуваше през Зондския проток заедно с още шестстотин души и единствено той знаеше какво ще се случи и какво предвещават черните облаци на небето.
Ако беше слязъл на Ява, може би щеше да успее да навлезе достатъчно навътре в острова и да оцелее през идните дни. Но той предпочете да остане на парахода за град Телог Бетонг в началото на залива Лампонг на Суматра. През последните седмици беше складирал храна и вода в хълмовете над залива, за да стане свидетел на приближаващия се катаклизъм. Това му беше работата и затова го бяха изпратили в Холандските Източни Индии — да напише хроника на най-голямото природно бедствие в историята.
Без да обръща внимание на тропическата жега, пътникът на име Хан беше облечен като за планинската си родина във вълнен панталон и вълнена риза. Ботушите му стигаха до коленете и бяха изпокъсани. В раницата си носеше кожена наметка, избродирана от съпругата му преди много зими.
Хан беше по-нисък от европейците на борда на шейсетметровия кораб, но по-висок от тристата местни каторжници, оковани във вериги в бака на парахода и охранявани от сто и шейсет холандски войници. Той беше як и набит и с по-широки гърди и рамене от китайските работници, които параходът бе взел от Анжер. Лицето му беше смугло, а черните му очи надничаха сред торбичките и бръчките, които донякъде прикриваха азиатската им форма.
Хан извади от джоба на панталона една от безценните си вещи — златен часовник с богато украсена верижка. Сутринта го бе сверил с градския часовник в Батавия. Часът беше петнадесет. След четири часа трябваше да са в Телок Бетонг.
Хан обаче беше сигурен, че няма да стигнат дотам.
Отмести поглед от смаляващия се в далечината остров Ява и надникна над перилата от левия борд. Черните облаци на запад продължаваха да се сгъстяват и да се издигат още по-високо. Тъмната маса почти закриваше небето. Нощта сякаш бе пробила дупка в дневната светлина и се изливаше оттам. За два часа облаците се бяха уголемили повече от Чомолунгма, най-високия връх в родните му Хималаи, и вече бяха започнали да се спускат към земята.
Хан избърса пръстите си в лакираното тиково дърво и усети ситните песъчинки, които изчезваха заедно с ветреца, докато параходът се движеше със скорост шест възела.
Капитанът Т. X. Линдеман сигурно предчувстваше какво ще се случи, защото заповяда на моряците да вдигнат платната на двете мачти, за да подсилят единственото витло, и скоро корабът заплава с осем възела.
В началото на лятото „Лаудън“ караше туристи в Зондския проток, за да видят острова, който постепенно се разпадаше. И после, само преди няколко седмици, Линдеман отново отиде на острова да остави група учени, но беше прогонен от пепелта и талазите горещина, изригващи от недрата на земята. Учените бяха уверили капитана, че изригването скоро ще спре. В Малайския архипелаг имаше над сто действащи вулкана и Линдеман нямаше причина да се съмнява в научните изводи. Но докато гледаше, вкопчил пръсти в перилата, загадъчният наблюдател почувства, че учените може би грешат. Той огледа внимателно острова.