— Още една причина да тръгваме веднага. Как ще носим бомбата?
— Моят водолазен костюм ще поеме тежестта на кабела. Ще закачим бомбата на твоя колан. Жироскопите в скафандъра ще компенсират за добавената тежест и ще го уравновесяват.
— Добре. — Мърсър стисна ръката му.
Двама работници на „Петромакс“ им помогнаха да влязат във водолазните костюми. Преди да затворят задната част, Мърсър направи знак на Тиса да се приближи до него.
— Ще се видим скоро.
— Колко е часът?
— Осем и тридесет. Господи! Да не би оракулът да е предсказал нещо друго за днес?
— Не. Просто исках да знам. — Тя се усмихна и го целуна. — Ако не бях загубила на ферибота часовника, който ми подари, мисля, че щях да започна да го нося.
— Ще ти купя друг — обеща той.
Тиса отстъпи назад. Скафандърът на Мърсър беше затворен и херметизиран. Вентилационната система вече работеше, но му беше необходимо няколко пъти дълбоко да поеме въздух, за да напълни белите си дробове.
— Чуваш ли ме, Мърсър? — обади се Скот от своя „Тритон“.
— Силно и ясно. Джим, във връзка ли сме с контролния център?
— Чувам и двама ви. Всичко изглежда наред. Само кажете и ще ви пренесат до кърмата и ще ви спуснат.
— Дайте ни една минута — помоли Скот. — Мърсър, провери още веднъж моторите. Увери се, че всичко е в изправност.
Мърсър натисна с краката си големите педали в основата на скафандъра и беше възнаграден с бръмченето на съответния мотор. Тиса вдигна палец с пожелание за успех. И после се престори, че е смаяна от размера на бицепсите му, като стисна бронираната повърхност на водолазния костюм. Скафандърът беше твърде тежък, за да се движи във въздуха, затова Мърсър можеше само да й се усмихне, но тя не виждаше лицето му.
— Готови сме, Джим.
Един от техниците направи знак на Тиса да се отдалечи от тежката стоманена клетка, която щеше да спусне водолазите до входа на тунела. Преди да отстъпи назад, тя се наведе над завързаната за костюма бомба и остави отпечатък от червилото на устните си върху шлема на Мърсър. Лицето й беше на няколко сантиметра от неговото и той непогрешимо разбра думите, които Тиса произнесе.
— Обичам те.
В сърцето му нахлу адреналин. Но преди да успее да отвърне, кранът повдигна клетката и тя тръгна по релсите на палубата. Дъждът не можа да заличи отпечатъка от устните на Тиса върху пластмасата.
Мърсър прогони от съзнанието си мислите за нея и думите й, съсредоточи се върху предстоящата задача и провери мониторите на електронните уреди в долната част на шлема си. Нивата на захранването с кислород и охладителна течност бяха на зелено. На лицевата част се образуваха капки кондензация. Той настрои вентилационната система и се опита да диша по-бавно. Имаше предостатъчно кислород за гмуркането, но Скот и инструкторът му отпреди няколко месеца го бяха предупредили за по-сигурно да не вярва на показанията на уредите.
Двата костюма стигнаха до края на релсите и кранът повдигна във въздуха голямата клетка. Мърсър и Скот стояха неподвижно като статуи, докато мощната хидравлика ги издигна нагоре, пренесе ги над крана и ги задържа над разпенената вода. Мърсър видя океана под краката си.
— Джим, на позиция сме — съобщи по предавателя Скот. — Готови сме за потапяне.
Макарата с дебелия кабел беше занитена в основата на крана.
— Спускаме ви.
Кранът размота кабела и клетката се спусна под височината на палубата. След миг Мърсър видя името на кораба на кърмата. Във водолазните костюми не се усети нищо, когато водата започна да изпълва клетката и да се издига около краката им. Мърсър наблюдаваше как се покачва все по-високо. Лека вълна разплиска мръсна вода по шлема му и изми червилото на Тиса.
И после се потопиха. Водата беше тъмна и пълна с утайки. Прожекторите в горната част на клетката им осигуряваха шестдесет сантиметра видимост.
— Водата ще се избистри, когато се спуснем под пластовете пепел — отбеляза Скот.
Клетката и кранът изпълняваха ролята на асансьор и спуснаха водолазите в бездната, без да използват акумулаторите си. Когато мисията приключеше, те отново щяха да се качат в нея, за да ги издигне на повърхността.
Потъването продължи десет минути, но тъй като не можеха да се ориентират, им се стори много по-дълго. Водата все още беше тъмна. Налагаше се да действат почти слепешком.
— Джим, стигнахме до мястото — докладва Скот, след като включи мощните халогенни прожектори на скафандъра си. — Виждам отвора на вулкана. Намира се точно пред нас. Единственият проблем е, че температурата на водата се повиши на тридесет и два градуса.