— Някъде стана късо съединение — с дрезгав глас каза той. — Усещам, че жиците горят.
Най-големите му страхове се сбъднаха. Скот Глас се сваряваше жив във водолазния си костюм. Кожата му се зачерви и се осея с мехури, докато огънят в краката му се разпалваше. Скафандърът му потрепваше конвулсивно от трескавите му опити да стъпче пламъците. Мърсър намали до минимум силата на звука на подводния си предавател, защото не можеше да слуша виковете на агония, макар че не се дръпна от Скот до последното му издихание.
Гневът му се засили, докато не виждаше почти нищо. Някой беше повредил водолазния костюм на Скот. Саботьорът отново бе нанесъл удар и този път Мърсър знаеше кой е.
„После ще си разчистя сметките!“ — помисли той гневно и се отмести от безжизненото тяло на Скот.
„Консей“ беше съставен от външна рамка с подпори и основно тяло с камери, сензори и двигателни системи. Мърсър хвана единия край на подпората и я откъсна от робота, а после започна да дърпа и да блъска, като режеше жиците с щипците и използваше огромната тежест на скафандъра си, за да изтръгва частите.
Лудешките му усилия бяха мотивирани отчасти от омраза, но предимно от страх. Беше напълно възможно някой да е пипал и неговия „Тритон“. Но нямаше да се върне. Бомбата трябваше да бъде занесена сто метра по-навътре във вулкана, а може да срути задържащите водата дайки, които заплашваха да разцепят острова по средата. Като се имаше предвид мощността на ядреното устройство, стотина метра не бяха много, но експертите по експлозивите бяха непреклонни. Те се опитваха да взривят планината както се събаряше сграда и поставянето на заряда на точното място беше от изключително важно значение.
Мърсър изтръгна горната част на „Консей“, хвърли зад себе си плетеницата от метал и жици и се покатери върху робота. Гърбът на скафандъра му се заклещи в тавана на тунела и го принуди рязко да се извърти. Краката му танцува ха по педалите, за да извлече и последната частица енергия. Мърсър успя да се освободи и се понесе към дъното. Движенията му бяха предизвикали буря от утайка и лицевата част на шлема му се замъгли от учестеното му дишане. Той увеличи тягата на моторите и започна да се придвижва навътре в гърлото на вулкана.
В шлема му прозвуча аларма и Мърсър огледа екраните на измервателните уреди. Температурата на водата се бе повишила на осемдесет и два градуса.
— Господи, не сега! — Той изключи пронизителната сирена и продължи напред, без да иска да признае, че започва да усеща проникващата във водолазния костюм топлина въпреки охлаждащата система.
Нямаше представа какво са направили със скафандъра на Скот, за да предизвикат пожара. Вероятно не беше свързано с таймер, защото и в двата „Тритон“ щеше да стане късо съединение едновременно. Предизвикало го беше нещо друго. Мърсър си спомни, че моторите на Скот бяха прегрели. Това ли беше причината? Или опъването на кабела бе задействало някакво устройство, което бе предизвикало пожара? Той погледна показанията за шестте мотора на водолазния си костюм. Всичките бяха на зелено.
— Не, по дяволите, не е това!
По време на тренировките Мърсър и Скот бяха разменили скафандрите си. Саботьорът знаеше, че Мърсър ще носи бомбата, но не и че ще използва водолазния костюм на Скот, а не другия, останал свободен след нападението срещу Чарли Уилямс. Повреждайки „Тритон“ на Чарли, саботьорът бе възнамерявал да убие Мърсър и да не му позволи да постави бомбата. Не беше необходимо да пипа и костюма, с който трябваше да се гмурне Скот Глас.
Времето го притискаше. Мърсър реши, че не трябва да се страхува от саботаж, и продължи да се придвижва в тунела. Сърцето му забави ритъма си и тялото му престана да се поти толкова обилно.
Стигна до дълбочина двеста и четиридесет метра, изключи моторите и си позволи да се отпусне на дъното. Температурата на водата беше деветдесет и три градуса. Във водолазния костюм все още беше поносимо, но той усещаше горещината. Освен това забеляза, че пластмасовата лицева част на шлема се замъглява.
Беше трудно да откопчае бомбата от колана си и когато най-после ги отвори, оръжието тупна на дъното.
Мърсър уви металните щипци около болта на капака и го развинти. Часовникът обаче остана запечатан. Изскочил бе само болтът. Мърсър изруга и се опита да хване все още прикрепения към бомбата капак, но щипците не можаха да се вкопчат здраво. Той отново изруга.
Нямаше инструменти.
— Мисли, по дяволите, мисли!
Трябваше му нещо по-твърдо и плоско, което да вклини в пломбата, и да отвори капака. Сгъваемото му джобно ножче би било идеално за целта. Острието му беше с точния размер.