„Острие — помисли Мърсър. — Някоя от перките на витлото на костюма.“
Той протегна ръка към едно от витлата на рамото си, но не можа да го достигне. Костюмът не беше чак толкова гъвкав. Нямаше време да се върне и да отчупи перка от скафандъра на Скот.
Мърсър легна напреки на тесния тунел, подпря краката си на стената и блъсна с гръб колкото можа по-силно. Ударът разтърси водолазния костюм и захранването прекъсна за миг, когато една от жиците са скъса. В краткотрайния мрак той видя слаба светлина, излъчваща се от недрата на вулкана. Лавата вече навлизаше в гърлото. Количеството очевидно не беше голямо, защото водата би закипяла, но беше достъчно. Мърсър продължи да блъска гърба на скафандъра си в скалата. Главата му се удари в остър ръб в шлема и от раната потече кръв.
На седмия път успя и усети, че един от предпазните кожуси на главния мотор изхвърча от костюма, понесе се по бавното течение и се спря в купчината от жици. Мърсър бръкна в защитната обвивка и изтръгна витлото.
Трите перки бяха дълги пет сантиметра и направени от волфрамова стомана. Изящната им извивка беше предназначена за максимално изтласкване напред с минимална съпротива. Без да се колебае, той пъхна острието в дебелия капак и го повдигна.
В малкото отделение имаше едно-единствено червено копче. Мърсър го натисна, без да се замисля, че току-що е активирал еквивалента на четири хиляди и петстотин тона тротил. Електронният екран на „Тритон“ регистрира температурата. Деветдесет и девет градуса. На тази дълбочина трябваше да бъде много по-висока, за да заври водата, но лицевата част на шлема му бавно започна да се топи. Гледката се замъгли, сякаш Мърсър се опитваше да отвори очи в пълен с хлор плувен басейн.
Блясъкът на лавата се виждаше дори на светлината на халогенните прожектори на водолазния костюм.
Мърсър затвори капака на бомбата и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Дори ако лавата потечеше над бомбата, защитният й кожух щеше да я предпази от термалната атака.
Единият мотор се влачеше безполезно зад него и управлението на костюма се превърна в предизвикателство, особено когато Мърсър осъзна, че другият главен мотор е повреден, и губи равновесие. „Тритон“ искаше да завие наляво и после надолу. Мърсър настрои баланса така, че скафандърът да е в хоризонтално положение и да му позволи да използва моторите за посоката, за да се изтласква напред. Имаше чувството, че едва пълзи в тунела. Щипките му се влачеха по дъното и утайката заслепяваше.
Магмата зад него продължаваше да навлиза в тунела и колкото и бързо да се придвижваше, Мърсър не можеше да избегне врящата вода. Дигиталният термометър отчете сто и три градуса. Лицевата част на шлема се бе превърнала във вълнообразна призма. Охладителната система се бореше да компенсира топлината. На лакътя му се образува гореща точка, която направи мехур на кожата му. В скафандъра се разнесе миризма на варено месо.
Шлемът издрънча в опустошените останки на „Консей“. Беше изминал стоте метра за петнадесет минути. „Петромакс Ейнджъл“ се движеше с максимална скорост дванадесет възела. Мърсър трябваше да им даде най-малко два часа, за да се отдалечат от мястото на експлозията и неизбежната вълна цунами, която щеше да последва.
Той се покатери върху робота, закачи се в плетеницата от жици, сряза ги с щипците и се измъкна. Повече от всичко друго на света искаше да изнесе трупа на Скот на повърхността, но нямаше как да го направи. Без да бъде контролиран от оператор вътре, водолазният костюм можеше да се заклещи в тясното гърло на вулкана и да задържи и двата на място.
Мърсър сложи ръка на гърдите му.
— Съжалявам — промълви той, измъкна кабела от Скот, хвана го здраво и го дръпна с щипците.
Реакция не последва. Мърсър дръпна отново, този път по-силно, и изведнъж усети, че го изтеглят от тунела. Той отскачаше и се премяташе насам-натам, докато кранистът на кораба мислеше, че вади робота.
След няколко минути Мърсър видя, че е изпреварил топлинния шок. Температурата беше спаднала с десетина градуса. Не беше сигурен, но сякаш замъглената лицева част на шлема му се бе изчистила.
Три минути по-късно кабелът го измъкна от тунела и Мърсър се озова в студена вода. Пластмасата изпука, когато се охлади, но не се проби. Мърсър отпусна мускулите на гърба и раменете си за пръв път, откакто бе влязъл в гърлото на вулкана.
— Джим, чуваш ли ме? Джим, говори Мърсър. Чуваш ли ме?
— Чувам те. Какво се случи там долу, по дяволите? Очаквах да изтегля робота преди половин час.
— След минута ще ти обясня всичко. Държа края на кабела. Дърпаш мен.
— Какво? Къде е Скот?
— Мъртъв е. Моля те, Джим, издърпай ме. Ще ти разкажа всичко.