Тибетецът се приближи до него и се прокашля, за да привлече вниманието му. Пин не реагира и продължи безполезното си занимание.
— Стари татко — с уважение каза Хан, защото прислужникът беше много по-възрастен от него, — нямаше да прекъсвам работата ти, ако не беше важно.
— Трябва да си долу заедно с останалите пътници — рече китаецът, малко уплашен от загадъчния мъж от Тибет, земя, населена с магьосници.
— Разговаряли сме няколко пъти по време на предишните пътувания, но не съм ти казал защо напуснах далечната си родина. Време е да ти кажа, че съм тук, за да стана очевидец на нещо.
Пин се засмя нервно.
— Какво? Огледай се, човече! Това нещо вече стана.
— Това е само началото. — Хан говореше спокойно. Не искаше Пин да помисли, че е изпаднал в паника като местните жители и работниците, свити в претъпкания бак. — Ще има друга експлозия, много по-силна от днешната.
Китаецът спря да бърше стъклата. Говореше се, че народът на Хималаите притежава особени дарби, които му позволяват да оцелее в суровия климат толкова близо до върха на света. Беше чувал фантастични разкази за планинските обитатели и бе виждал такива необясними чудеса, че нямаше причина да се съмнява в тези хора. Тибетецът стоеше непоколебимо сред въртящата се пепел и беше толкова уверен в себе си, че Пин нямаше да се изненада, ако наистина знаеше някаква тайна. Пък и той също смяташе, че вулканът на хоризонта ще продължи да изригва.
— Утре сутринта планината отново ще експлодира — добави Хан — и ще унищожи всичко в Зондския проток.
Китаецът прикри учудването си с недоверчив поглед.
— Откъде знаеш?
— От няколко месеца знам, че вулканът ще изригне. Затова съм тук.
— Вулканът изригва отдавна. Може би си чул това и си дошъл да го видиш с очите си.
Наблюдателят бръкна в чантата си и внимателно избърса пепелта от корицата, за да не изцапа съдържанието. Книгата, която се видя на сигналните светлини на „Лаудън“, явно съществуваше от десетилетия. Оцветената й в кървавочервено корица бе почерняла и месинговите закопчалки бяха потъмнели.
— В този дневник мога да ти покажа, че напуснах моето село седмица преди първото изригване, за да дойда тук навреме.
Хан не спомена колко отдавна оракулът знае за предстоящото изригване. Вече бе нарушил заповедта в опит да спаси хората на кораба и себе си и нямаше намерение да издава повече тайни, отколкото бе необходимо.
— Може би си чувал, че по нашите земи скалите говорят — продължи той, усетил суеверността на прислужника. — Големите планини ни казаха, че една от техните сестри в Западните Индии е сърдита и тази седмица ще проговори. Помолиха ме да дойда тук, за да чуя какво ще каже, и да им го съобщя. — В известен смисъл тибетецът не лъжеше, само че не го знаеше. Скалите бяха говорили на оракула, но не както той и старият моряк си представяха. — Ако не убедиш капитана да отдалечи парахода от брега, всички ще умрем и Хималаите няма да разберат какво е разгневило сестра им.
Изражението на Пин се промени. Съмнението му се превърна в интерес. Нямаше значение дали вярва в суеверията, разказвани за тибетците, или инстинктите на моряк му подсказваха, че бедствията съвсем не са свършили.
— Трябва да накараш капитана да се махнем оттук или да ни отведе навътре в морето, за да видим какво ще стане — замоли се Хан.
Пъргавият като маймуна стар прислужник се прехвърли през перилата на мостика, слезе по малка стълба и застана до Хан. Двамата се вторачиха един в друг, като от време на време избърсваха пепелта от миглите и веждите си. Пин докосна камата, затъкната във въжето, което използваше за колан на кръста си.
— Ако грешиш, планински магьоснико, ще те изкормя като риба.
Хан не обърна внимание на заплахата, защото беше израз на страх.
— Мислиш ли, че греша?
Китаецът погледна над перилата на кърмата. Слоят пепел беше изтънял и той видя странно оранжево сияние на хоризонта на много километри напред.
— Не. Ела с мен. Капитанът може да иска да говори с теб. Линдеман току-що се бе върнал от бака и плискаше с вода лицето си. Няколко капки бяха прокарали кални дири върху униформата му. Той спря, когато видя прислужника си и един от пътниците на входа на малкия мостик.
— Пин, мързеливецо, махай се оттук и чисти стъклата!
— Капитане — каза Пин на груб и посочи Хан, — този човек е уважаван учен от Китай. Известен е в моята страна с познанията си за нрава на земята. Пътувал е…
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го Линдеман. — Морето е бурно и ако вятърът се засили, ще бъдем погребани под пепелта.
— Да, капитане — раболепно се съгласи Пин. — Този учен е дошъл чак дотук, за да изследва вулкана, и е на мнение, че отново ще изригне. Смята, че трябва да закараме всички на сушата. — Китаецът се обърна към наблюдателя. — Кажи нещо, за да се престоря, че превеждам. Нека да прозвучи така, сякаш си сигурен в думите си.