— Но аз наистина съм сигурен! Капитанът повярва ли ти?
— Какво казва той, Пин? — Плътният глас на Линдеман прекъсна разговора им.
— Казва, че по някое време след зазоряване планината ще се взриви като милиони оръдия — започна китаецът, разкрасявайки историята. — Грамадни вълни ще изпълнят залива Лампонг. Той дори знае как ги наричат японците. Цунами.
— Онези страховити вълни са мит, Пин, също като морските дракони и чудовища. Приказки, разказвани от стари моряци, за да плашат новаците. Не може да вярваш в тях.
— Капитан Линдеман! — Първият помощник-капитан слушаше разговора. Той имаше превръзка на врата, където бе попаднало парче гореща пемза. — И аз не вярвам във вълните цунами, но няма да е лошо да отстъпим няколко левги. Времето се влошава. Вятърът се засилва и след два часа ще започне приливът.
Капитанът погледна Хан, а после помощника си и накрая Пин и тъкмо отвори уста да каже нещо, когато в залива Лампонг се надигна голяма вълна. Мъжете на мостика се разтичаха да се хванат за дръжките. Лампата се залюля, удари се в тавана и се строши. Кормчията съблече ризата си, за да угаси горящата локва керосин преди да е причинила по-сериозни поражения.
Линдеман взе решение.
— Помощник, приготви се да вдигнеш котвата. — Той удари звънеца на машинното отделение, за да предупреди машиниста, че ще иска увеличаване на скоростта. — Господин Ван ден Бош! — каза капитанът и младият помощник-капитан застана мирно. — Запалете сигналната лампа. Съобщете на капитана на военния кораб „Бероу“, че настояваме да се отдалечи от брега.
— Слушам, сър! — Младият мъж отдаде чест.
— Пин, придружи пътника до бака и почисти стъклата на мостика.
Хан спря пред защитната преграда на палубата. Капитан Линдеман го погледна учудено и кимна, сякаш искаше да каже, че предупреждението е било последната подкана за осъществяване на плана, който вече замисля.
Хорът от уплашени викове откъм затворения бак заглуши стърженето на веригите на тежката котва по буксирното котвено въже, а пепелта закри гъстия пушек от ниския комин на „Лаудън“. Човекът на име Хан изчака на перилата на парахода, за да види дали бойният кораб наблизо ще реагира на предупреждението на капитан Линдеман. Той не забеляза малкия плавателен съд в мрака, нито видя проблясъците на сигналната му лампа. Лъчът от светлините на „Лаудън“ не прорязваше тъмата на повече от двадесет-тридесет метра във вихрушката от пепел.
Няколко минути по-късно параходът започна да се клати в широка дъга. Въжетата скърцаха на вятъра, а парният котел поддържаше въртенето на бронзовото витло, което се бореше с пепелявата вода.
До края на нощта „Лаудън“ изчака на три километра от града, където според картата дълбочината беше около двайсет метра. Котвата тракаше в корпуса, докато екипажът в машинното отделение хвърляше въглища в котела, за да поддържа парата. Вятърът се усилваше с всяка изминала минута и издухваше слоя пепел от морето като пясък в пустиня.
Зората се появи като слаб зрак, засенчен от бушуващата буря от сажди и пепел. Хан прекара тежка нощ, свит между Ужасените затворници и също толкова уплашените холандски пазачи. Европейците в каютите в първа класа в надстройката в средата на парахода не се чувстваха по-добре. Четири пъти през нощта под „Лаудън“ минаха големи вълни и го повдигнаха толкова силно, че онези, които не се държаха, се понесоха във въздуха, когато корабът тежко се стовари върху водата.
Дори бледата зора и натежалият от сяра въздух бяха облекчение от клаустрофобичния бак, където миришеше на повърнато и изпражнения.
Наблюдателят беше първият пътник, който излезе на палубата и мигновено забеляза, че температурата се е понижила с повече от двадесет градуса от предишния ден. Капитан Линдеман стоеше на малкото крило, подаващо се от мостика, и гледаше през голям далекоглед. Хан извади от чантата си малкия сгъваем телескоп, който му бяха дали, без да обръща внимание на петнайсетте сантиметра гореща пепел по палубата. Той се вторачи през телескопа в посоката, в която гледаше Линдеман.
Отначало не беше наясно какво вижда, после образът се изясни. Патрулният параход „Бероу“ вече не беше закотвен, а бе изчезнал. Хан огледа тихия град Телок Бетонг. Саждите бяха покрили всичко и пейзажът изглеждаше безжизнен като повърхността на Луната. Много от къщите на местните жители в покрайнините се бяха срутили под тежестта на пепелта. Сред развалините обикаляха само няколко дрипави силуета.