Приливът беше толкова мощен, че не спря, дори не се забави, когато мина през града, изравнявайки със земята всичко по пътя си. Стихията започна да бушува на брега, прекършваше дърветата като кибритени клечки и събаряше сградите от основите им. Камъните бяха изхвърлени на километър в предпланините. Унищожи създаденото през двеста години грижливо колониално управление и стотици акри обработваема земя, изравни някои хълмове и издигна други, изрови безброй ковчези от холандското гробище, разпръсна в залива зловещото им съдържание и отне живота на пет хиляди души.
Досущ като демон, грабнал своята награда, отдръпващата се стихия отнесе в морето всички доказателства за съществуването на града. Всички освен „Бероу“. Малкият боен кораб бе заседнал на пет километра от брега край реката.
Тъй като нямаше надежда за оцелели в града, капитан Линдеман реши, че дългът му е да се върне в Анжер и да съобщи за бедствието. Параходът напусна залива през килим от пепел, изкоренени дървета, останки от колиби и хиляди осакатени трупове.
Изригването засили вятъра до мащабите на ураган и валежът от пепел стана толкова силен, че Линдеман заповяда на войниците и затворниците да излязат на палубата и да помагат „Лаудън“ да не потъне под тежестта си. Скоро започна да ръми дъжд, примесен с пепел, големи буци кал обсипаха кораба. От въжетата се проточиха нишки сива тиня. „Лаудън“ заприлича на призрачен кораб, украсен с изпокъсани погребални плащаници.
Първата мълния рикошира в такелажа, търсейки земя, разклони се в пръсти от синкав огън и разпръсна кал от парахода. Затворниците се разкрещяха като обезумели, когато над главите им затанцува кълбо от огън — те все още бяха оковани в групи по десетима. Електрическата дъга мина през веригите на едната група, уби двама на място и обгори другите осем толкова жестоко, че никой не живя повече от час.
В десет и половина сутринта дневната светлина помръкна и палубата бе затрупана под шейсет сантиметра кал и сажди въпреки усилията на пътниците и екипажа. Те работеха под проливния дъжд и изхвърляха буците пемза, които продължаваха да се сипят от небето.
По обед морето стана твърде бурно за работа. Линдеман заповяда всички да слязат под палубата и да затворят люковете. Налагаше се да рискува да потънат под тежестта на пепелта. Капитанът застана зад щурвала, а главният машинист отиде на неговото място.
„Лаудън“ бавно излезе от залива Лампонг като ледоразбивач, разсичащ дебел лед. Слоят пепел в началото на залива беше над два метра — твърде много за изтощения парен котел. Параходът се движеше едва-едва и капитанът се уплаши, че ако спрат, ще потънат.
Върнаха се на запад край остров Целебес, за да заобиколят колкото е възможно по-отдалеч все още изригващия вулкан. Цели осемнадесет часа корабът се бори с вълните, вятъра, диплещите се цунами, които продължаваха да се разпространяват от епицентъра, и пепелта, която сякаш не падаше от небето, а пряко ги обстрелваше.
Слънцето остана скрито зад гъстия облак от сажди. Мракът беше непрогледен, сякаш денят понеделник — 27 август 1883 година — никога не бе настъпвал в Зондския проток.
Корабът бе поразен от мълнии още шест пъти и още веднъж се пребори с вълна убиец, когато Кракатау изригна за последен път. Разклатените скали по ръба на вулкана се срутиха в дълбокия осемстотин метра кратер и най-после запушиха отвора към недрата на земята.
Предишния ден „Лаудън“ бе пътувал четири часа от Анжер до Телок Бетонг. Връщането продължи двадесет часа. Параходът се приближи до Ява южно от Анжер, плавайки успоредно на брега сред пепел, изкоренени дървета и безброй трупове. Брегът, доскоро зелена джунгла и плодородни плантации, приличаше на пустиня. Разпръснатите тук-там села бяха заличени от лицето на земята, а неколцината оцелели жители, избягали на хълмовете, не смееха да се върнат.
Пораженията тук бяха по-сериозни от онова, което бяха видели на Суматра. Град Анжер с население десет хиляди души беше изчезнал.
Хан трескаво пишеше в дневника, докато корабът ореше в тресавището. Накъдето и да погледнеше, през диплещото се вълнообразно одеяло от пепел стърчаха трупове, повечето съблечени от стихията, а някои ужасяващо обгорели от почти разтопената пемза.
Единственото, което го предпази от полудяване, беше физическото действие на писането. Перото летеше по страниците, сякаш скоростта на ръката му щеше да направи възможно страшните картини да изтекат от очите му върху листа и да не се запечатат в паметта му. Но затвореше ли очи, блестящата стена от вода се надигаше в съзнанието му и заплашваше да го погълне.