Хан не беше виждал оракула, защото тази чест бе запазена за първожреците, затова нямаше представа как е възможно да се направи такова точно предсказание. Някои от бившите наблюдатели казваха, че оракулът е жена на двеста години. Други твърдяха, че оракулът е сложна машина, която долавя и най-слабия трус на земята, и жреците тълкуват информацията, за да предсказват бъдещето. Трети смятаха, че пророчеството е дар, предаван на деца като преродения дух на лама.
Хан не искаше да знае истината. Той бе станал очевидец на точността на оракула и никога повече нямаше да го направи. Разбираше човешката природа и съзнаваше, че макар да е предупредил жителите на Зондския проток, са се спасили само неколцина. Но бремето на смъртта и разрухата, които видя, беше прекалено тежко. Хан щеше да остави друг наблюдател да довърши дневника.
Заглавието беше „Тихоокеанският басейн 1850 — 1910 година“. Мисълта, че оракулът е предрекъл бедствието преди тридесет и няколко години, го накара да се разтрепери. Той се замоли това да е грешка и оракулът да е бил прав само в този случай. Следващото предсказание несъмнено беше грешно. Трябваше да е така. Никой не може да прогнозира бедствията!
В началото на дневника имаше няколко писма, запечатани с восък. Девет от десетте плика бяха отворени. Той лично отвори предпоследния, когато преди четири месеца тръгна за Батавия. Това означаваше, че след двадесет и три години ще има още един голям катаклизъм.
Бяха му забранили да разчупи восъчния печат на десетото писмо, където бяха написани часът и мястото на следващата катастрофа. Наблюдателите отваряха само пликовете за събитието, на което щяха да станат очевидци. Последният плик трябваше да бъде разпечатан на 1 януари 1906 година, за да може бъдещият наблюдател да има време да стигне до целта си. С един замах Хан разчупи печата и прочете написаното на пожълтелия лист.
Датата нямаше значение. Просто ден, месец и година. 18 април 1906. И координатите не му говореха нищо. Още числа. Но някой изобретателен картограф бе написал името на града в епицентъра на едно от най-силните земетресения в историята. Сан Франциско, Калифорния.
АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ В ДНЕШНО ВРЕМЕ
Мърсър се събуди с мисълта за работа. Седем дни без прекъсване. Беше работил без почивка шест седмици и половина. И през последните седем месеца успя да си отдъхне само четири дни поред и по някой и друг ден от време на време. Сега обаче го очакваше първата истинска ваканция от една година. Втората му мисъл беше, че когато почивката свърши, отново ще отиде в полярната част на Канада, където бе прекарал последния месец и половина. Предстояха му още четири седмици в изолиран миньорски лагер на две хиляди километра от Монтана. „Де Беерс“ искаха да инвестират още половин милиард долара в наскоро открити диамантени полета и чакаха последните резултати от анализите и геоложкия доклад на Мърсър.
Той се сдоби със свободно време, защото ротационната сонда за пробиване на дупки беше толкова повредена от безмилостния студ, че „Ингерсол-Ранд“ изпратиха екип от техници да я поправят. В суровата действителност на Арктика хората можеха да се изолират от климатичните условия, но стоманата ставаше крехка като стъкло. Провървя им, че никой не беше ранен, когато един от лагерите експлодира като граната.
За Мърсър не беше необичайно да отсъства от дома си по няколко месеца. Той непрекъснато обикаляше света, търсеше природни богатства и изготвяше анализи за различни минно-геоложки компании. Познанията му по геология го бяха направили богат, макар че имаше твърде малко време да се радва на това. Ето защо ако можеше да си уреди няколко последователни дни за почивка, обичаше да се възползва максимално от всеки миг.
Мърсър се излежава още половин час под пухените завивки и сетне провеси крака от леглото. Слънчевият загар от седмицата, прекарана на плажа на Бахамите, отдавна бе избледнял. Стройното му тяло беше бяло като мраморна статуя — резултат от полярните двадесет и четири часови нощи и изтощението от непрекъснатите петнадесетчасови работни смени. Само ръцете и раменете му бяха потъмнели от напластената мръсотия, която не искаше да се измие. На едното рамо имаше и дълбока рана от шестметровия свредел, който го закачи.
Мърсър живееше в триетажна тухлена къща в един от малкото квартали на Арлингтън, където все още нямаше високи административни сгради. Беше я купил преди години и бе превърнал шестте апартамента вътре в едно жилище. Отвън промените не се забелязваха, защото бе оставил фасадата непокътната. Спалнята му се намираше на третия етаж и гледаше към преддверие, заемащо предната третина от нивото. На втория етаж имаше две спални за гости, всекидневна, преустроена в бар по образеца на английски клуб за джентълмени, и отворено пространство, което използваше за библиотека. На партера имаше рядко използвана кухня, трапезария с маса за билярд и кабинет. Трите нива бяха свързани с извита стълба.