Докато Хари изкачи старинното извито стълбище до библиотеката в съседство с бара, Мърсър приготви „Джак Даниълс“и безалкохолно с аромат на джинджифил.
Двамата бяха еднакви на ръст и имаха горе-долу едно и също телосложение, само дето Хари вече се бе прегърбил от възрастта. Очите на Мърсър бяха сиви и проницателни, а на Хари — сини и подигравателни. Лицето му беше набраздено като топографска карта, а посребрялата коса се бе запазила твърда и гъста като четка за обувки.
Старецът харесваше традиционната си униформа — широк панталон, старателно изпрана бяла памучна риза, под която се виждаше тениска, и маратонки. Застудяването в средата на март го бе принудило да облече тънък шлифер.
— Добре дошъл у дома! — поздрави той, настани се на бара пред питието си и подпря на месинговия парапет кух бастун вътре със сабя, който Мърсър му бе подарил за рождения ден. Макар че беше загубил крака си преди няколко десетилетия, бастунът беше по-скоро украса, отколкото необходимост. — Господи, приличаш на вампир! Кога за последен път видя слънцето?
— Знаех си, че трябва да отида на друга водолазна експедиция, вместо да стоя вкъщи и да търпя обидите ти… — Мърсър млъкна, защото чу странен шум, сякаш някой се качваше по извитото стълбище.
Чаткането спря, но хриптенето продължи. Някой бе стигнал до края на дървените стъпала и бавно вървеше по килима в библиотеката. Мърсър погледна Хари който се обърна към остъклените врати между бара и читалнята.
— Влез, момче — дрезгаво подвикна старецът. — Всичко е наред.
След миг Мърсър се ококори.
— Какво е това, по дяволите?
— Куче, за Бога! Ти за какво го взе?
— Повече прилича на претъпкана наденица.
Басетът изглежда разбра, че е център на внимание, размаха опашка и легна на пода. Беше толкова дълъг и кръгъл, че приличаше на стара прахосмукачка. Краката му бяха къси и криви, а коремът му се влачеше по пода. Кръвясалите очи на старото куче допълваха сивата козина на муцуната и сребристите лиги, които течаха от увисналата му уста. Мърсър изчисли, че басетът е на петнадесетина години.
— Казват, че хората приличат на домашните си любимци, Хари. Горкото същество трябва да стане много по-грозно, ако ще бъде твой двойник. Откъде го взе?
— Ровеше в кофите за боклук зад „При Дребосъка“. — Хари говореше за кварталния бар, собственост на бившия жокей на име Пол Гордън. Старецът беше неизменно присъствие в заведението като снимките от конни надбягвания по стените. — Нямаше каишка. Дребосъка искаше да се обади на Дружеството за закрила на животните, но аз реших, че никой няма да пожелае да го осинови, затова го прибрах у дома. Това стана точно след като ти замина за Канада.
— Боже мой, какъв мил жест! Не мога да повярвам, че си го направил.
— Я си го начукай! — изръмжа Хари, но не можа да скрие задоволството си.
— Как го кръсти?
Кучето стана и се качи на едно от кожените канапета.
— Повлекан, защото не иска да излезе на разходка. Басетът чу името си, излая продължително, отпусна се изтощено и след миг захърка.
Мърсър се усмихна. Хари бе спал много пъти на същия диван.
— Приличате си повече, отколкото предположих отначало.
— Аз поне все още имам топки.
— Макар че не ти трябват — подразни го Мърсър. Хари изгълта остатъка от питието си и отново запали цигара.
— Виагра, скъпи, виагра.
Мърсър потрепери от образа, който си представи, и напълни чашата му. Беше буден едва от час, но нямаше какво да прави през следващите няколко дни, затова си наля водка с лимонов сок и включи пречиствателя за въздух. Цигареният дим вече се превръщаше в противен облак.
— Сигурен ли си, че не искаш да отидеш на водолазна експедиция или нещо друго?
— Ще остана тук — предпазливо отвърна Мърсър, защото тонът на Хари изостри вниманието му.
— В такъв случай предполагам, че трябва да те поканя на купона, който ще правя тук в събота.
— Много мило от твоя страна.
— Моля, моля — скромно каза Хари. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб.
Час по-късно Хари пиеше четвъртото си уиски, а Мърсър втората си водка, когато старецът неочаквано стана.
— Трябва да пусна една вода. Повлекан също. — Той извади от джоба си каишката на кучето, сложи я на врата му и леко го разтърси, за да го събуди. Басетът продължи да хърка. — Хайде, крастав звяр!