Двама мъже копаеха малка дупка близо до един дъб. Йола измина разстоянието три пъти, подреждайки предметите един върху друг. Няколко деца дойдоха зад нея и пръснаха зърна царевица върху купчината.
След това мъжете запълниха гроба.
В този момент жените заридаха.
Космите по тила на Сабир настръхнаха.
Йола падна на колене до гроба на брат си и започна да се удря в гърдите с буци пръст. Някои от жените край нея се сринаха в конвулсии, очите им бяха подбелени.
Четирима мъже, носещи тежък камък, излязоха на поляната.
Камъкът беше поставен върху гроба на Самана. След това други мъже донесоха дрехите му и другите му вещи. Сложиха тези предмети върху камъка и ги запалиха.
Риданията и стенанията на жените се засилиха. Някои от мъжете пиеха алкохол от малки стъклени бутилки.
Йола беше разкъсала блузата си. Беше посипала гърдите и корема си с пръст и вино от възлиянието на брат си.
Сабир се почувства чудодейно изолиран от действителността на XXI век. Сцената на поляната беше заприличала по всичко на луда вакханалия. Светлината от свещите и огньовете осветяваше дърветата отдолу и се отразяваше в лицата на хората като в картина на Енсор[17].
Мъжът, който беше държал тестисите на Сабир пред ножа, се приближи и му предложи напитка.
- Давай. Това ще пази мулите надалеч.
- Мулите?
Мъжът вдигна рамене.
- Те са навсякъде около поляната. Зли духове. Опитват се да се промъкнат. Опитват се да вземат... - мъжът се поколеба.
- Сещаш се.
Сабир надигна напитката. Почувства как алкохолът прогаря пътя си през гърлото му. Без да знае защо, установи, че кима:
- Сещам се.
Ейкър Бейл наблюдаваше погребалната церемония от сигурната позиция, която беше намерил под подслона на групичка дървета. Беше в износен камуфлаж, барета на Чуждестранния легион и заметнат с маскировъчно покривало. Дори от разстояние от един метър беше неразличим от растителността, която го заобикаляше.
За първи път от три дни найсетне беше напълно сигурен за момичето. Преди това не беше получил възможност да се доближи достатъчно, за да направи обективна оценка. Дори когато младата жена бе напуснала лагера, не беше успял, за собствено удовлетворение, да я идентифицира. Сега се беше разкрила напълно, благодарение на очебийното ѝ страдание за безсмъртната душа на шантавия циганин.
Бейл позволи на съзнанието си да се върне в стаята, в която Самана беше умрял. През всичките си години натрупан опит, както в Легиона, така и извън него, Бейл никога не беше виждал човек да успява да постигне наглед невъзможната задача да се самоубие, докато е напълно завързан.
Пред стария номер с гълтането на езика имаше непреодолими физически трудности и никой човек, доколкото му беше известно, не можеше да се убие с мислите си. Но да използваш гравитацията така, и то с такава категоричност? За това се искаше мъжество. И защо го беше направил? Какво защитаваше Самана?
Той фокусира очилата за нощно виждане върху лицето на момичето. Съпруга? Не. По-скоро не. Сестра? Вероятно. Но на тази светлина беше невъзможно да се определи заради израженията, които лицето ѝ придобиваше.
Той премести очилата върху Сабир. Ето това беше мъж, който можеше да се окаже незаменим. Отначало, след като със сигурност установи, че Сабир е в катуна, Бейл беше изкушен да направи още едно от подлите си телефонни обаждания в полицията. Да премахне човека от пейзажа окончателно, без да прибягва до излишно насилие. Но Сабир беше толкова наивен и следователно толкова лесен за проследяване, че такова решение не си струваше.
Той знаеше, че с момичето ще му е далеч по-трудно. Тя принадлежеше към затворена и сплотена общност, от която рядко се излиза навън. Ако я примамеше чрез изпълнения с добри намерения Сабир, цялата му задача ставаше значително по-проста.
Следователно щеше да стои и да чака. Неговият момент - както винаги се случваше - щеше да настъпи.
- Можеш ли да вървиш?
- Да, мисля, че ще се справя.
- Тогава трябва да дойдеш с мен.
Сабир позволи на сестрата на Самана да му помогне да стане на крака. Той забеляза, че макар да беше готова да го докосне с ръце, тя полагаше голямо старание да избегне всякакъв контакт с дрехите му.
- Защо правиш това?
- Кое?
- Дърпаш се от мен всеки път, когато залитна - все едно те е страх, че може да съм заразен.
17
Джеймс Енсор - белгийски художник от XIX и XX век, автор на характерни гротескни картини, предшественик на експресионизма и сюрреализма.