- Да.
Тя посочи ярко оцветения сандък зад себе си.
- Е, това е едното ковчеже.
Докажи го.
- Това е колата, със сигурност.
- Капитан Калк остави платнището да падне върху регистрационния номер.
- Ще я приберем ли? - попита Макрон, посягайки да извади мобилния си телефон.
Калк трепна.
- Макрон. Макрон. Макрон.
Мисли по следния начин. Циганите или са убили Сабир, в който случай части от него вероятно вече са разпръснати из седем департамента, бавно подхранвайки местната флора и фауна. Или по-вероятно той е успял да ги убеди, че е невинен, и по тази причина те крият колата му и още не са я пребоядисали и продали на руснаците. Ще направим по-добре, тъй като шпионирането на катуна не изглежда практично, да ги дебнем тук и да чакаме той да се върне да си я вземе. Или още смяташ, че трябва да викнем разбивачите да нахлуят с лебедките, сирените и високоговорителите си и, както ти предложи, „да я приберем“?
- Не, сър.
- Кажи ми, младежо, от коя част на Марсилия си?
- Ла Канебиер - въздъхна Макрон.
- Мислех, че това е булевард.
- Булевард е, сър. Но също така е и място.
- Искаш ли да се върнеш там?
- Не, сър.
- Тогава се свържи с Париж и поръчай проследяващо устройство.
Когато го получиш, го скрий някъде по колата. После го тествай на петстотин метра, на хиляда метра и на хиляда и петстотин метра. И, Макрон?
- Да, сър?
Калк поклати глава.
- Нищо.
Ейкър Бейл беше страхотно, системно, неоспоримо отегчен. Беше му омръзнало да разузнава, да шпионира, да дебне в горички и да се прикрива под храсти. В продължение на няколко дни беше забавно да наблюдава как циганите вършат ежедневните си задължения. Да анализира глупостта на култура, която беше отказала да поддържа темпото на останалия свят в XXI век. Да наблюдава абсурдното поведение на тези мравкоподобни същества, които се караха, мамеха, милваха, крещяха, лъжеха и залъгваха един друг в напразен опит да компенсират слабата карта, която обществото им беше раздало.
Какво очакваха тези глупаци, след като Католическата църква още ги обвиняваше за изковаването на гвоздеите, пронизали ръцете и краката на Исус? Според трактовката на Бейл, преди Разпятието двама ковачи отказали да свършат мръсната работа на римляните и били убити заради това. Третият ковач, при когото римляните отишли, бил циганин. Той току-що бил изковал три големи пирона. „Ето ти двайсет динара" - му казали пияните легионери. - "По пет за всеки от тези три и още пет за четвъртия, който ще изковеш, докато чакаме.“
Циганинът се съгласил да завърши работата, докато легионерите се радват на още няколко стомни вино. Но в мига, когато започнал да кове четвъртия пирон, духовете на убитите ковачи изникнали до него и го предупредили при никакви обстоятелства да не работи за римляните, защото те възнамеряват да разпнат свят човек. Войниците, ужасени от появата на духовете, духнали, без да изчакат четвъртия пирон.
Но историята не свършва дотук. Тъй като циганинът бил прилежен човек и смятайки, че вече му било добре платено, той се захванал още веднъж за работа, пренебрегвайки предупрежденията на двамата мъртви ковачи. Накрая завършил пирона и докато той още бил нажежен до червено, го сложил във вода, за да го охлади, но колкото и пъти да го направел, от каквато и дълбочина да вадел водата, гвоздеят оставал почти разтопен. Изплашен от последствията на постъпката си, циганинът събрал нещата си и заминал.
Бягал три дни и три нощи, докато не стигнал в бял град, където никой не го познавал. Тук започнал работа при един богаташ. Но в първия миг, когато ударил с чука по желязото, ужасяващ вик се изтръгнал от устните му. Защото там, на наковалнята, лежал нажеженият до червено гвоздей - липсващият четвърти пирон от Разпятието на Исус. И всеки път, когато започвал да работи - дали по друг начин или на друго място, се случвало същото, докато никъде на земята не останало кътче, на което да не се появява обвинителното видение на нажежения гвоздей. И това, поне според циганското предание, обяснява защо циганите са обречени завинаги да скитат по света, търсейки сигурно място, където да направят ковачницата си.
„Идиоти - помисли си Бейл, – трябвало е да убият римляните и да обвинят семействата на мъртвите ковачи.“ Той вече беше разпознал двамата мъже, охраняващи лагера. Единият се беше излегнал под едно дърво и пушеше, другият бе заспал. Какво си мислят тези хора? Трябва да ги раздвижи. Веднъж щом Сабир и момичето се окажат принудени да хванат пътя, ще бъде много по-лесно да ги залови.