Усмихвайки се на себе си, Бейл разкопча плоския кобур, който носеше в джоба на непромокаемото 30 си яке, и извади „Рюгера“[30]. Револверът беше направен от полирана неръждаема стомана, а чирените бяха от палисандър. Цевта беше седем инча и половина, зареждаше се с шест патрона магнум и имаше телескопичен мерник, настроен на двайсет и седем метра. С обща дължина от тринайсет инча, това беше любимият ловен пистолет на Бейл. Имаше достатъчно мощ да спре лос. Наскоро, на стрелбище в Париж, от разстояние от трийсет и два метра беше успял да изстреля всичките шест патрона в серия, забивайки ги в радиус от три инча.
Чудеше се дали ще може да е толкова точен, когато има живи мишени, по които да стреля. Първият му изстрел се заби два инча под петата на спящия циганин. Мъжът подскочи, тялото му зае формата на квадрат. Бейл изстреля втория си куршум към мястото, където до преди две секунди беше лежала главата на мъжа.
После насочи вниманието си към втория циганин. Първият изстрел разби пепелника на мъжа, а следващият отнесе част от клон на дървото над главата му. Двамата мъже вече тичаха към катуна с писъци. Бейл пропусна телевизионната антена с първия изстрел, но я счупи на две с втория.
Докато стреляше, той хвърляше по едно око на вратата, през която Сабир, момичето и мъжът, хвърлил ножа, бяха влезли преди около двайсет минути. Но никой не се появи.
„Е, това е всичко. Само един барабан за днес.“ Бейл презареди „Рюгера“ и го плъзна обратно в кобура, който върна в джоба на якето. После тръгна надолу по хълма към колата си.
- Това приближаваща кола ли е? - Алекси беше обърнал глава на една страна. - Или дяволът кихна? – изправи се той с въпросително изражение и тръгна да излиза.
- Не. Почакай - Сабир вдигна предупредително ръка.
От далечния край на лагера се чу втори силен шум. После трети. После и четвърти.
- Йола, залегни на земята. Ти също, Алекси. Това са пистолетни изстрели - намръщи се той, преценявайки звука. - От това разстояние звучи като ловна карабина. Което значи, че заблуден куршум може да пробие тези стени без проблем.
Пети изстрел рикошира в покрива на караваната. Сабир се приближи към прозореца. В лагера хора тичаха във всички посоки, като крещяха или викаха имената на близките си. Проехтя шести изстрел и нещо падна на покрива, после шумно се срина до караваната.
- Това беше телевизионната антена. Мисля, че този тип има чувство за хумор. За всеки случай не стреля, за да убива.
- Адам. Моля те, залегни - за първи път Йола изрече името му.
Сабир се обърна към нея усмихнат.
- Всичко е наред. Той само се опитва да ни изкара навън. Ако останем вътре, сме в безопасност.
Очаквах нещо подобно да се случи от момента, в който Алекси ми показа скривалището. Сега, след като вече не може да ни шпионира, е логично да поиска да ни изкара на открито, където лесно да ни залови. Но ние ще тръгнем само когато сме готови за това.
- Да тръгнем? Защо трябва да тръгваме?
- Защото иначе накрая той ще убие някого - отговори Сабир и дръпна скрина към себе си. – Помните ли какво е направил на Бабел? Този човек не е моралист. Иска това, което смята, че имаме в този скрин. Ако открие, че нямаме нищо, ще бъде наистина ядосан. Всъщност не мисля, че би ни повярвал.
- Защо не се изплаши, когато започна стрелбата?
- Защото съм прекарал пет години като доброволец към Сто осемдесет и втори пехотен батальон на Националната гвардия на щата Масачузетс. Горд съм да ви кажа, г‘спожо, че Сто осемдесет и втори е сформиран само седемдесет години след смъртта на Нострадамус – преправи Сабир гласа си да звучи като истински каубой. - Аз самият съм роден и отгледан в Стокбридж, Масачузетс.
Йола изглеждаше объркана, сякаш внезапната шеговитост на Сабир беше разкрила неочаквана черта от характера му, която тя бе пренебрегвала досега.
- Бил си войник?
- Не. Запасняк. Никога не съм бил на активна служба. Но тренировките ни бяха доста сериозни и реалистични. А и съм ловувал и използвал оръжия през целия си живот.
- Ще изляза да видя какво е станало.
- Да. Мисля, че вече е безопасно. Аз ще остана тук и ще разгледам отново този сандък.
Случайно да имаш и другия?
- Не. Само този. Някой го е боядисал, защото са смятали, че изглежда твърде безличен.
- За това се сетих и сам. Някога да си го проверявала за двойно дъно или тайно отделение? – Сабир започна да почуква по външната част на кутията.
- Двойно дъно?
- Предположих, че не си.