Като писател и понякога журналист, Сабир трябваше да е в час с новините. Там се криеха истории. Къкреха идеи. Състоянието на света се отразяваше на състоянието на потенциалния му пазар и това го касаеше. През последните години беше развил навика да живее с доста висок стандарт, благодарение на изключителния бестселър „Личният живот на Нострадамус“.
Оригиналното съдържание беше почти нулево - но заглавието бе изблик на гениалност. Сега той отчаяно се нуждаеше от нова успешна книга, в противен случай парите щяха да спрат да текат, луксозният живот да пресъхне, а читателите му да се стопят.
Обявата на Самана в онзи смехотворен безплатен парцал, минаващ за вестник, преди два дни грабна вниманието му, защото беше крайно неуместна и неочаквана:
Нуждая се от пари. Имам нещо за продаване. Загубените строфи на Нострадамус. Всичко е записано. Продажба в кеш на първия обадил се. Оригинал.
Сабир се беше засмял на глас, когато прочете обявата за пръв път – беше съвсем очевидно, че е диктувана от неграмотен човек. Но откъде неграмотен човек можеше да знае за изгубените четиристишия на Нострадамус?
Беше известно, че пророкът от XVI век е написал хиляда номерирани четиристишия, публикувани в хода на живота му и предсказващи с почти свръхестествена точност бъдещия ход на световни събития. По-слабо известен обаче беше фактът, че петдесет и осем от четиристишията са били скрити в последния момент и никога не са излезли на бял свят. Ако някой откриеше тези строфи, щеше да се превърне в милионер на мига - потенциалните продажби бяха астрономически.
Сабир знаеше, че издателят няма да се посвени да изплати каквато и да било сума, за да си осигури подобни продажби. Историята на самото откриване би донесла стотици хиляди долари от вестникарски статии и би гарантирала отразяване на първа страница по целия свят. А и какво ли не биха дали хората в тези несигурни времена, за да прочетат стиховете и да проумеят разкритията им?
Мисълта беше направо плашеща.
До събитията от последния ден Сабир щастливо си въобразяваше сценарий, в който оригиналният ръкопис, подобно на книгите за Хари Потър, щеше да стои заключен в литературния еквивалент на Форт Нокс[16], само очакващ да бъде разкрит пред нетърпеливите тълпи в деня на публикуването. Той вече беше в Париж. Какво му костваше да провери историята? Какво имаше да губи?
След бруталното изтезаване и убийство на неизвестен мъж полицията издирва американския писател Адам Сабир, който е търсен за разпит във връзка с престъплението. Счита се, че Сабир се намира в Париж, но не бива при никакви обстоятелства да бъде доближаван от цивилни лица, защото може да е опасен. Естеството на престъплението е толкова сериозно, че от Националната полиция са приели за свой приоритет да открият убиеца, за когото се смята, че подготвя нов удар.
- Господи! - възкликна Сабир.
Той стоеше в средата на хола и се взираше в телевизора, сякаш апаратът щеше да се измъкне от мястото си и да запълзи по пода към него. Стара негова вестникарска снимка заемаше целия екран, изкривяваща всяка черта на лицето му, докато и самият той почти не повярва, че това е изображението на издирван престъпник.
Следваше снимка на мъртвия Самана с надпис: „Познавате ли този човек?“ Бузата на мъжа бе разкъсана, ухото отрязано, очите му бяха отворени, като че притежателят им осъждаше воайорите пред екрана, намиращи утеха във факта, че не те самите, а някой друг е показан по телевизията.
- Не е възможно. Кръвта ми е навсякъде по него.
Сабир седна в един фотьойл с отворена уста, а пулсациите в ръката му бяха в странен синхрон с електронната музика, съпровождаща финалните надписи на вечерните новини.
Отне му десет трескави минути да събере всичките си вещи – паспорт, пари, географски карти, дрехи и кредитни карти. В последния момент претърси бюрото, в случай че там има още нещо, което да му бъде полезно. Ползваше апартамента на английския си агент Джон Тоун, който беше на почивка на Карибите. Колата също беше негова, следователно неразпознаваема - нейната анонимност би могла наймалкото да му позволи да се измъкне от Париж. Да му даде време да помисли.
Набързо прибра стара шофьорска книжка на името на Тоун, както и малко резервни евро, които откри в празна обложка от видеокасета. Книжката нямаше снимка. Можеше да се окаже полезна. Взе и сметка за електричество и документите на колата. Ако ченгетата го спряха, щеше да се прави на ударен - ще каже, че е тръгнал на проучване към Сен Реми де Прованс - родното място на Нострадамус. Не е слушал радио или гледал телевизия - не знае, че полицията го издирва. С малко късмет можеше да стигне чак до швейцарската граница и да си пробие път от другата страна. Там невинаги проверяваха паспортите. И Швейцария все още беше извън ЕС. Ако успееше да стигне до американското посолство в Берн, щеше да е в безопасност. Ако швейцарците го екстрадираха някъде, то щеше да е в САЩ, а не в Париж.
16
В една строго охранявана военна база сред хълмовете на СеверенКентъки правителството на Съединените щати съхранява найголемите запаси от злато в света. Златното хранилище във Форт Нокс съдържа приблизително 4600 тона чисто злато, чиято пазарна стойност възлиза на около 56 милиарда долара.