Сабир беше чувал разкази за френската полиция от някои от колегите си журналисти. Веднъж попаднал в ръцете им, няма измъкване. Можеше да минат месеци и дори години, докато делото ти изплува от бюрократичния кошмар на френското правосъдие.
Спря до първия банкомат, който видя, и остави двигателя на колата да работи. Трябваше да поеме риска и да изтегли малко пари. Вкара първата карта в отвора и започна да се моли.
Дотук добре. Щеше да пробва да изтегли хиляда евро. Така дори ако втората карта се окажеше блокирана, щеше да плати магистралните такси и да си вземе нещо за ядене с пари в кеш, които не можеше да бъдат проследени.
От отсрещната страна на улицата младеж с качулка го наблюдаваше.
Господи! Това не беше подходящият момент да го ограбват. Особено докато ключовете на чисто новото ауди бяха на таблото и двигателят работеше.
Той прибра парите и пъхна втората карта.
Сега младежът вървеше към него и се оглеждаше наоколо по начина, по който го правеха младите престъпници.
Петдесет метра. Трийсет. Сабир набра кода.
Машината пое картата.
Приближаваха го.
Сабир се втурна към колата.
Младежът тичаше и беше на около пет метра.
Сабир скочи в автомобила и чак тогава се сети, че той е британско производство, с дясна дирекция на волана.
Прехвърли се през централната конзола и загуби ценни три секунди, търсейки нетипичното за него централно заключване.
Младежът беше сложил ръка на вратата.
Сабир включи автоматичната скоростна кутия на задна и колата подскочи, временно изваждайки младия мъж от равновесие. Сабир продължи да кара назад по улицата, единият му крак още беше на навигаторската седалка и със свободната си ръка държеше волана.
Иронията беше, че не мислеше за обира - какъвто със сигурност му се случваше за пръв път, а за факта, че благодарение на принудително изоставената му банкова карта полицията щеше да се сдобие с отпечатъците му и точното му местонахождение в двайсет и два часа и четирийсет и две минути в ясната и звездна съботна вечер в центъра на Париж.
Двайсет минути след като излезе от Париж и пет минути преди да достигне транспортния възел Еври, вниманието на Сабир беше привлечено от пътен знак, който показваше, че до Фонтенбльо остават трийсет километра. А Фонтенбльо беше само на десет километра надолу по течението на реката от Самоа.
Така му беше казала аптекарката. Двамата дори имаха кратка, наситена с умерен флирт, дискусия за Анри Втори, Катерина ди Медичи и Наполеон, който явно е използвал мястото, за да се сбогува със старата си гвардия, преди да отпътува за изгнанието на Елба.
Беше лудост изобщо да помисля да ходи до Самоа. Най-добре да излезе на магистралата и да мине колкото е възможно по-голямо разстояние, докато е още тъмно. Но нямаше ли по магистралите техника за разчитане на номерата на колите?
Не го ли беше чувал някъде? Какво щеше да стане, ако вече го бяха проследили до апартамента на Тоун?
Нямаше да отнеме много време да го свържат и с аудито на агента му. И тогава щеше да е техен. Щяха просто да разположат няколко допълнителни полицейски коли на изхода от пункта за плащане на магистралната такса и щеше да е в мрежата им.
Ако поне успееше да получи четиристишията от този Крис, може би щеше да убеди полицаите, че наистина е писател, а не дебнещ психопат. А и защо изобщо трябваше да има връзка между смъртта на циганина и пророчествата? Тези хора винаги се забъркват в нещо незаконно, нали така? Причината вероятно беше спор за пари или жена и той, Сабир, просто е попаднал в разгара му. Когато го погледнеш по този начин, цялото събитие добиваше по-благоприятен оттенък.
Така или иначе, той имаше алиби. Аптекарката ще го помни, нали така? Той ѝ беше разказал всичко за поведението на циганина. Просто не изглеждаше възможно да е измъчвал и убил циганина с ръка, разкъсана по този начин. Полицията ще разбере това, нали така? Или щяха да решат, че е последил циганина и му е отмъстил след сбиването в бара?
Сабир поклати глава. Едно нещо беше сигурно. Имаше нужда от почивка. Ако продължаваше така, щеше да започне да халюцинира.