Но вятърът на промените задуха из селището, което израсна около неговия кораб. Сега не Харт беше центърът на внимание и средоточието в целия живот на селото. Той само се усмихваше при мисълта за изгубената си власт. Неговата усмивка не можеше да се нарече добродушна. Сериозни и внимателни, вескеряните все още изпълняваха задълженията си на Събирачи на знания, но Харт им даваше само голи факти и това рязко контрастираше с атмосферата на интелектуална буря, обкръжаваща свещеника.
Докато Харт ги заставяше да си отработят всяка книга и всеки инструмент, свещеникът ги раздаваше безплатно. Харт се опитваше да съблюдава постепенността в предаването на знанията, като се отнасяше към вескеряните като към способни, но невежи деца. Той искаше те да овладеят едно стъпало, преди да преминат към следващото, да се научат отначало да ходят, а после да тичат.
Отец Марк им доставяше всички блага на християнството. Единствената физическа работа, която той поиска от тях, бе постройката на църква — място за богослужения и проповеди. От безкрайните блата, разлети по цялата планета, излязоха нови тълпи вескеряни и след няколко дни покривът, легнал върху стълбовете, беше готов. Всяка сутрин енориашите работеха по малко, издигаха стените, после бързаха да влязат вътре, за да узнаят многообещаващите, всеобемни факти от първа важност, които обясняваха устройството на Вселената.
Харт не беше казвал на вескеряните какво е неговото мнение за тяхното ново увлечение, най-вече защото те не го запитаха. Гордостта или чувството за собствено достойнство му пречеха да се вкопчи в покорния слушател и да му излее куп обиди. Вероятно щеше да бъде по-иначе, ако Събирачът на знания беше Итин — най-съобразителният от всички. Но на следващия ден след пристигането на свещеника редът на Итин свърши и Харт не беше разговарял с него.
Затова се изненада, когато след седемнадесет вескерскидни (три пъти по-дълги от земните), като излизаше след закуска от дома си, той видя пред вратата си делегация. Итин трябваше да говори от името на всички и устата му беше полуотворена. Много от вескеряните бяха също с отворени уста, а един от тях беше зяпнал така, че се виждаше ясно двойната редица остри зъби и пурпурночервеното му гърло. При вида на тези уста Харт разбра, че предстои сериозен разговор. Отворената уста означаваше някакво силно чувство: щастие, тъга или гняв. Обикновено вескеряните бяха спокойни и той никога не бе виждал толкова много зинали уста.
— Помогни ни, Джон Харт — започна Итин. — Имаме към теб един въпрос.
— Ще отговоря на всеки ваш въпрос — каза Харт, предчувствайки нещо лошо. — Какво има?
— Съществува ли Бог?
— Какво разбирате под „бог“? — на свой ред попита търговецът. Какво да им отговори?
— Бог е нашият небесен баща, създал е всички нас, той ни пази. Ние му се молим за помощ и ако се спасим, той ни е приготвил…
— Достатъчно — сряза ги Харт. — Няма никакъв бог.
Тогава всички, дори Итин, отвориха устата си, като гледаха Харт и обмисляха неговия отговор. Редиците от розови зъби можеха да му се сторят заплашителни, ако не познаваше така добре тези създания. За един миг реши, че те вече са възприели християнското учение и го смятат за еретик. Но бързо отхвърли тази мисъл.
— Благодаря — каза Итин. Обърнаха се и си тръгнаха.
Макар че утринта бе прохладна, Харт забеляза учудено, че е потънал в пот.