Скуката, която бе обхванала Харт от тези теологични спорове, мълниеносно се изпари. Той не си бе дал труд да помисли, иначе веднага би се досетил накъде клони работата. На страницата, където Итин разтвори Библията, имаше някаква картинка. Харт и преди това знаеше какво бе изобразено на нея. Той бавно стана от стола си, като че се протягаше, и се обърна към свещеника.
— Пригответе се! — прошепна Харт. — Излезте през задната врата и тръгнете към кораба, аз ще ги задържа тук. Не мисля, че ще ми причинят зло.
— Какво искате да кажете? — попита отец Марк, като мигаше учудено.
— Изчезвайте, глупако! — прошепна Харт. — Какво чудо мислите, че имат предвид? Какво чудо по преданието е насочило света към християнството?
— Не! — промърмори отец Марк. — Не може да бъде! Това просто не може да бъде!
— По-бързо! — викна Харт, смъкна свещеника от стола и го бутна към задната стена.
Отец Марк се спъна, спря се, после се върна назад. Харт се хвърли към него, но закъсня. Амфибиите бяха малки, но много! Харт се развихри в отбрана, неговият юмрук се спусна към Итин и го отхвърли в тълпата. Когато се опита да си пробие път към свещеника, другите вескеряни плътно го обкръжиха. Той ги биеше, но все едно, че се бореше с вълци. Мъхнатите, миришещи на мускус тела го потопиха и погълнаха. Той не прекрати съпротивата дори тогава, когато го вързаха и започнаха да го бият по главата. Амфибиите го измъкнаха навън и сега той можеше само да лежи под дъжда, да ругае и да наблюдава.
Вескеряните бяха чудесни работници и изпълниха всичко до последна подробност също като на картинката от Библията: кръста, здраво закрепен на върха на малко хълмче, блестящите метални гвоздеи, чукчето. Снеха дрехите на отец Марк и му навлякоха старателно надиплена надбедрена превръзка. Изведоха го от църквата.
При вида на кръста мисионерът едва не припадна. Но после вдигна глава и реши да умре така, както бе живял — с вяра.
Но беше много тежко. Непоносимо бе дори за Харт, който само гледаше. Едно е да говориш за разпятието и да разглеждаш под мъждивата светлина на кандилото красиво изваяното тяло, а друго е да видиш разсъблечения човек и връвчиците, врязали се на онези места, където тялото е привързано към дървената греда. Да гледаш как взимат островърхи гвоздеи и ги допират до меката плът на дланите му. Как равномерно и спокойно се движи напред-назад чукчето, като че ли с него ритмично работи майстор. Да слушаш глухия звук на метала, проникващ в плътта.
А после да чуваш вопли. Малцина са родени за мъченичество: отец Марк не принадлежеше към тях. При първите удари той захапа устна, от нея потече кръв. После устата му широко се отвори, главата му се отметна и ужасни гърлени викове се смесиха с шепота на падащия дъжд. Те предизвикваха ням отклик в тълпата наблюдаващи вескеряни. От какъвто и характер да бе вълнението им, сега то ги терзаеше с огромна сила и редиците зинали уста отразяваха предсмъртните мъки на разпънатия свещеник.
Когато най-сетне бе забит и последният гвоздей, той изгуби съзнание. Кръвта течеше от пресните рани, смесваше се с дъжда и бледорозовите капки се стичаха от краката му, докато животът го напускаше. Почти в същото време Харт, който ридаеше и се опитваше да разкъса оковите си, изгуби съзнание, зашеметен от удари по главата.
Той дойде на себе си в своя склад, когато вече беше тъмно. Някой бе прерязал плетените връви, с които бе завързан. Навън още се чуваше шумът на дъждовните капки.
— Итин — каза Харт. Това можеше да бъде само той.
— Да — прошепна в отговор гласът на вескерянина. — Останалите все още разговарят в църквата. Лин умря, след като ти го удари по главата, а Иноне е много болен. Някои казват, че теб също трябва да те разпънат, а аз мисля, че така и ще стане. Или може би ще те убият с камъни. Те намериха в Библията място, където се говори…
— Знам! — безкрайно уморен, Харт продължи: — Око за око. Вие ще намерите куп такива изречения, само да потърсите. Това е изумителна книга.
Главата на Харт се пръскаше от болка.
— Трябва да си отидеш. Можеш да стигнеш до кораба, без да те забележи никой. Стига убийства. — В гласа на Итин също прозвуча умора, обхванала го за пръв път през живота му.
Харт се опита да стане. Той притискаше главата си към грапавата дървена стена, докато престане гаденето.