— Той умря. — Прозвуча като твърдение, а не като въпрос.
— Да, скоро. Иначе не бих могъл да дойда при теб.
— И разбира се, е погребан, защото иначе не биха се сетили да се заемат с мен.
— И погребан! — в гласа на вескерянина прозвуча нещо като вълнение, отгласи от интонацията на умрелия свещеник. — Погребан и ще възкръсне на небето. Така е написано, така и ще стане. Отец Марк ще бъде много щастлив. — Итин издаде звук, напомнящ човешко хлипане.
Харт с мъка се замъкна към вратата, като се притискаше до стената да не падне.
— Ние постъпихме правилно, нали така? — попита Итин. Отговор не последва. — Той ще възкръсне, нали? Харт, нали ще възкръсне?
Харт вече стоеше до вратата и при отблясъците на светлината от ярко осветената църква можеха да се видят неговите изподраскани, окървавени ръце, вкопчили се в рамката на вратата. Съвсем близо от тъмнината изплува лицето на Итин и Харт почувства как нежните ръце с многобройни пръсти и остри нокти го хванаха за дрехата.
— Той ще възкръсне, нали, Харт?
— Не — произнесе търговецът. — Той ще остане там, където сте го заровили. Нищо няма да се случи, защото той е мъртъв и ще си остане мъртъв.
Дъждът струеше по козината на Итин и устата му беше така широко отворена, сякаш крещеше в нощта. Едва с много усилия можа отново да заговори, вмъквайки чужди мисли в чужди думи.
— Значи няма да бъдем спасени? Няма да станем безгрешни?
— Вие бяхте безгрешни — отвърна Харт и в гласа му прозвуча нещо между ридание и смях. Страшно непривлекателна, кална история. — Вие бяхте безгрешни. А сега сте…
— Убийци — каза Итин. Водата струеше по клюмналата му глава и се стичаше някъде в тъмнината.