Собственият офис на Клейтън, разбира се, се помещаваше в първоначалния главен щаб, но не беше в близост до пропускащите ярка светлина прозорци по външните стени. Всъщност офисът му беше направо скрит във вътрешно помещение без прозорци, което обикновено би приютявало копирни машини и канцеларски материали. Беше си чудесно местенце, ако не желаеш да те безпокоят, но малцина разсъждаваха по този начин. Дори и ветераните в управлението по-скоро смятаха, че Кейстън е жертва на вътрешно изгнание. Гледаха го и виждаха посредствен човек, така и не постигнал нищо, служител до живот, който внимателно прелистваше документи, докато отмяташе дните до пенсия.
Всеки, който го беше видял да заема мястото си зад бюрото тази сутрин, с поглед, вперен в настолния си часовник, моливите и химикалките си, подредени старателно като сребърни прибори върху ленена покривка, само би затвърдил тези си впечатления.
Часовникът сочеше 8:54, шест минути преди работният ден да започне истински според мнението на Кейстън. Той извади брой на „Файненшъл Таймс“ и го отвори на кръстословицата. Очите му се стрелнаха към настолния часовник. Пет минути. Сега започна да решава. Едно хоризонтално. Препятствие, спънка. Едно вертикално. Нещо дразнещо и досадно. Четири хоризонтално. Хазартна игра. Две вертикално. Автентична британска парична единица. Моливът безшумно попълваше квадратчетата, като рядко се поколебаваше по-дълго от секунда-две. Пречка. Неудобство. Бревет. Стерлинг.
И сега беше готов. Часовникът показваше 8:59. Той чу тропот край вратата — асистентът му, пристигащ точно навреме, останал без дъх от тичането по коридора. Точността беше тема на скорошен разговор помежду им. Ейдриън Чои отвори уста, сякаш да промърмори някакво извинение, но после погледна часовника си и безмълвно седна пред компютъра. В бадемовите му очи се таеше сянка на недоспиване, гъстата му черна коса беше още влажна от сутрешния душ. Ейдриън Чои беше на двадесет и една години и имаше дискретна обица под долната си устна.
Точно в 9 часа Кейстън изхвърли вестника в кошчето и активира електронната си поща. Имаше няколко безинтересни имейла до всички в управлението: нова програма за социални грижи, малка промяна в зъболекарската осигуровка, адрес в интранет, на който служителите можеха да проверят статуса на пенсионната си осигуровка. Имаше един от чиновник от регионалния офис на корпорацията за информационни проучвания в Сейнт Луис, който макар и озадачен от получената молба от страна на отдел „Вътрешно разследване“, с готовност предоставяше данни за сделките със специална цел, сключени от определена компания в леката индустрия през последните седем години. Друг идваше от малка фирма, регистрирана на фондовата борса в Торонто, и съдържаше изискания от Кейстън списък с търговските дейности, извършвани от членовете на управителния съвет през последните шест месеца. Ревизорът не разбираше защо Кейстън би имал нужда от точното време на приключване на всяка трансакция, но беше спазил молбата надлежно.
Кейстън осъзнаваше колко скучни изглеждат заниманията му на повечето негови колеги. Бившите членове на студентски военни организации и братства, били вече на оперативна работа или надяващи се да го сторят някой ден, се отнасяха към него с милостиво снизхождение. „Трябва да отидеш, ако искаш да научиш“, беше паролата им. Кейстън така и не беше ходил никъде, разбира се, но и не одобряваше този догматизъм.
Често проучването на набор разпечатки можеше да ти каже всичко необходимо, без дори да ставаш от бюрото си.
Но пък и много малко от колегите на Кейстън в действителност знаеха с какво точно се занимаваше той. Дали не беше един от онези, които одитираха сметките за пътувания и бизнес развлечения? Или контролираше изразходването на копирна хартия и тонер касети? Така или иначе по престиж позицията му се нареждаше малко над тази на хигиенистите. Неколцина от колегите на Кейстън обаче го третираха с уважение, дори с нещо подобно на страхопочитание. Това бяха хора от вътрешния кръг приближени на директора на ЦРУ или от най-високо ниво на дирекцията по контраразузнаване. Те знаеха как всъщност беше задържан Олдрич Еймс през 1994 г. И също така как едно минимално, но постоянстващо разминаване между отчетения разход и получения приход се бе превърнало в нишката, довела до разобличаването на Гордън Блейн и до разкриването на широка заговорническа мрежа. Те знаеха за дузина други победи, някои от не по-малко значение, които никога нямаше да станат достояние на общественото внимание.