Способността му да нахлува там, където се проваляха цели отдели, се дължеше на смесица от качества и умения. Без да напуска кабинета си, той дълбаеше тунели през виещия се лабиринт на човешката подкупност. Светът на емоциите не го интересуваше особено; вместо това той беше обладан от счетоводното измерение на колони цифри, които не съвпадаха. Резервирано, но неосъществено пътуване, отчетена фактура за събитие, което се разминаваше с докладваната дневна програма, такса върху кредитната карта за втори, нерегистриран мобилен телефон — съществуваха безброй малки подхлъзвания, останали незабелязани от измамника, а обикновено беше достатъчно само едно. И въпреки това онези, които не се осмеляваха да се отдадат на скуката на сравняването, на пресмятането дали колона едно хоризонтално съвпада с колона едно вертикално, нямаше никога да ги засекат.
Ейдриън, чиято коса беше почти изсъхнала, се приближи към бюрото му, стиснал няколко записки в ръка, и оживено му заразказва какво е отметнал и какво е изхвърлил. Кейстън вдигна очи към него, към татуираните му ръце и спорадичните отблясъци на другата обица на езика му — тези неща определено не бяха разрешени, когато той започваше кариерата си, но пък несъмнено управлението трябваше да се променя с времето.
— Не пропускай да изпратиш за обработка тримесечните формуляри — каза Кейстън.
— Супер — отвърна Ейдриън. Употребяваше супер доста често, което звучеше някак старомодно на Кейстън, но думата очевидно бе подела нов живот. Означаваше, поне според тълкуванията му, нещо като: Чух какво каза и го приех присърце. Може би означаваше по-малко, но със сигурност не и повече.
— Имаше ли нещо различно, нещо… необичайно в информацията, пристигнала тази сутрин?
— Получихме гласово съобщение от младши заместник-директора Кейлъб Норис? — В гласа му се промъкна оттенък на калифорнийски диалект — въпросителната интонация, с която младите толкова често завоалираха твърденията си.
— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?
— Извинявай. Съобщавам ти. — Ейдриън млъкна. — Имам чувството, че е спешно.
Кейстън се облегна в стола си.
— Имаш чувството?
— Да, сър.
Кейстън изучаващо огледа младия мъж като ентомолог, изследващ отровна оса.
— И ти… споделяш чувствата си. Интересно. Значи аз съм член на семейството ти, родител или брат? Приятелчета ли сме? Да не би да съм ти съпруга или приятелка?
— Ами…
— Не съм ли? Просто проверявах. В такъв случай ето какво ти предлагам — моля те, не ми казвай какво чувстваш. Интересува ме единствено какво мислиш. В какво имаш основание да вярваш, дори и само с частична сигурност. Какво знаеш от наблюдение или заключения. Що се отнася до тези мъгляви неща, наречени чувства, можеш да ги запазиш за себе си. — Той направи пауза. — Съжалявам, нали не засегнах чувствата ти?
— Сър, аз…
— Това беше подвеждащ въпрос, Ейдриън. Не отговаряли.
— Много образователно, сър — каза Ейдриън с едва трептяща усмивка на устните. — Взех си бележка.
— Но ти казваше нещо. За нестандартни входящи съобщения.
— Ами да, пристигна онова жълто нещо от офиса на заместник-директора.
— Досега трябваше да си научил цветовите кодове на агенцията. В ЦРУ няма „жълто“.
— Съжалявам — каза Ейдриън. — Канарено.
— Което означава какво?
— То е за… — Той направи пауза, сякаш изпадна в мигновена амнезия. — Отнася се за инцидент с усложнения по сигурността. Тоест не — ЦРУ. Нещо, което има общо с другите служби. ДПС.
ДПС. Други правителствени служби. Удобен термин, заместващ изхвърли в „кошчето“.
Кейстън чевръсто кимна и пое яркожълтия плик. Изглеждаше му пълна безвкусица, приличаше на ослепителна, крещяща тропическа птица, всъщност канарче. Той сам счупи осигурителния печат, сложи очилата си за четене и бързо прегледа доклада. Потенциално нарушение в сигурността, свързано с бягството на задържан в психиатрична клиника. Пациент № 5312, обитаващ таен център за лечение с максимална охранителна защита.