— Получихте ли промените в заповедта? — настойчиво попита Амблър. — Да се убие, а не да се залови. И какво ви забави толкова? Ако бяхте на място минута по-рано, вече щяхме да сме приключили.
Шофьорът остана безмълвен за момент. После погледът му стана още по-твърд.
— Онова, което ми показахте? Не можах да го видя. Внезапно Амблър почувства как огромната, тежка ръка на мъжа сграбчва дясната му китка.
— Казах, че не можах да го видя. — Гласът на шофьора беше нисък, заплашителен. — Покажете ми го отново.
С лявата си ръка Амблър посегна към якето си за пистолета, който беше отнел от охранителя на моторницата, но шофьорът беше превъзходно обучен, с бързи като светкавица рефлекси — той смазващо удари оръжието със свободната си ръка и го запрати високо във въздуха. Амблър трябваше да действа мигновено. Той силно изви китката си, издърпа я към тялото си и до нивото на раменете си, а после остро я спусна надолу, използвайки предмишницата си като лост, и смаза ръката на шофьора в ръба на ниско спуснатия прозорец.
Шофьорът изскимтя, но не го пусна. Хватката му беше като от стомана. С другата си ръка вече тършуваше за отделението под таблото, където без съмнение имаше някакво оръжие.
Амблър отпусна дясната си ръка и позволи на шофьора да го издърпа донякъде в кабината. После с другата си ръка прониза ларинкса на мъжа със старателно прицелен удар.
Шофьорът го пусна и се наведе напред, задърпал яката си с две ръце. Бореше се за въздух — счупеният хрущял възпрепятстваше притока. Амблър отвори вратата и издърпа шофьора от мястото му. Мъжът направи няколко крачки и се сгромоляса на земята.
Амблър се качи в микробуса, запали двигателя и се понесе надолу по улицата, а зад себе си чуваше крясъците на изумление сред мъжете от втория отряд. Но вече беше твърде късно да предприемат нещо.
Амблър не завиждаше на началника им, който трябваше да обяснява как „доставката“ не само бе избягала под носовете им, но и беше избягала с превозното средство на екипа.
Но пък ходът му не включваше изчисления и предумисъл. Сега осъзнаваше, че действията му са били продиктувани от израза на лицето на първия мъж — търсещ, неспокоен и несигурен. Ловец, който не беше сигурен дали е открил плячката си. Отрядът беше изпратен твърде бързо, за да разполага със снимки. От Амблър се очакваше да постъпи като повечето бегълци в подобна ситуация — да се саморазкрие, като се опита да избяга. Но как да организираш гонитба, когато лисицата тича редом с хрътките?
Микробусът вършеше отлична работа като кола за бягство, но след броени минути щеше да се превърне в ярък фенер, сигнализиращ присъствието му на преследвачите. Няколко мили по-надолу по авеню „Кънектикът“ Амблър вкара микробуса в странична уличка и го изостави с ключовете на таблото. Ако имаше късмет, някой щеше да го открадне.
На този етап анонимността му щеше да е най-добре подсигурена в някоя натоварена зона, която беше и жилищен, и бизнес район — участък от града, където имаше посолства, музеи, църкви, книжарници, жилищни сгради. Място с активен пешеходен трафик. Място като „Дюпон Съркъл“. Разположен около кръстовището на трите главни булеварда на града, „Дюпон Съркъл“ беше процъфтяващ квартал и дори и в тази сурова зимна утрин тротоарите щяха да са приемливо пълни. Амблър взе такси дотам, слезе на ъгъла на авеню „Ню Хемпшир“ и 20 улица и бързо потъна сред тълпата. Имаше наум определена дестинация, но на лицето си поддържаше израз на безцелно отегчение.
Докато вървеше през навалицата, Амблър се опитваше да държи под око заобикалящите го хора, без да се заглежда в някого. Въпреки това всеки път, когато погледът му се спреше на някой минувач, старите чувства се завръщаха — особено в неговото състояние на крайна бдителност, той имаше усещането, че чете страница от нечий личен дневник. Трябваше му само мимолетно зърване, за да регистрира забързаните стъпки на около шестдесетгодишна жена с тъмноруса коса, синя плисирана пола, която се подаваше под незакопчаното карирано палто, големи позлатени обици и голям найлонов плик на модната марка „Ан Тейлър“, стиснат твърде силно в осеяната й със старчески петна ръка. Тя беше прекарала часове, приготвяйки се да излезе навън, а да излезе навън означаваше да пазарува. По лицето й пробягваха отблясъци нацупена самота; дъждовните капки по бузите й можеха да са и сълзи. Беше бездетна, предположи Амблър, и може би това също беше извор на съжаление. В миналото й без съмнение е имало съпруг, който бе допълвал живота й, съпруг, който преди — десет години? или по-дълго? — бе станал неспокоен и си беше намерил по-млада, по-свежа партньорка, която да допълва неговия живот. И затова тя пазаруваше, макар и пестеливо, и се срещаше с приятели на чай, и играеше бридж, но може би не толкова често, колкото би искала; Амблър усещаше у нея съществено разочарование от хората. Тя вероятно подозираше, че собствената й тъга ги отблъсква по някакъв подсъзнателен начин, те бяха твърде заети за нея и изолацията й само задълбочаваше тъгата й, а компанията й ставаше все по-малко желана. И затова тя пазаруваше, купуваше си дрехи, които бяха твърде младежки за нея, тършуваше за „изгодни сделки“ и „големи намаления“ на стоки, които не изглеждаха по-скъпи, отколкото бяха. Дали всяко предположение на Амблър беше вярно? Това нямаше особено значение, той знаеше, че е уловил сърцевината на истината.