Очите му се спряха на ленив млад чернокож мъж в дънки с ниска талия и шапка с козирка, придърпана над очите му, с диамантена обица на едното ухо и изящно оформена тънка брада под долната устна. Беше окъпан в парфюм „Арамис“, а погледът му се рееше през улицата към друг млад мъж — горделив и нагизден, с атлетични бедра, очертани от прилепналите му панталони, и дълга руса коса, — а сетне отново отмести очи назад, насили се да го стори, за да не издава увлеченията си. Момиче с кокосова кожа и едри гърди, изправена коса и лъскаво тъмно червило на пухкавите си устни, нисичко въпреки токчетата, се мъчеше упорито да не изостава от младия чернокож мъж — нейния приятел или поне така я караше да си мисли. В определен момент тя щеше да се чуди защо приятелят й, толкова самонадеян и наперен на улицата, се държи толкова смирено и колебливо, когато останат насаме. Защо срещите им свършваха толкова рано, къде всъщност ходеше след това.
Но Амблър виждаше, че все още и през ум не й минава мисълта, ни най-малкото подозрение, че той разкрива себе си истински само с други млади мъже.
Интернет кафенето беше там, където Амблър си го спомняше, близо до 17 улица и църквата, три пресечки източно от кръстовището. Той откри компютър, който му позволяваше добър изглед през прозореца, вече нямаше да позволи да го сварят неподготвен. С няколко удара по клавиатурата на екрана се появи събирателната база данни, координирана от Министерство на правосъдието за употреба от всички федерални агенции, ангажирани с упражняването на закона. Смътно припомнените пароли все още функционираха, с радост установи той. Написа пълното си име, Харисън Амблър, във вътрешната търсачка — искаше да види какво ще изскочи срещу името му. След няколко секунди се появи съобщение.
Няма сведения за Харисън Амблър.
Това беше странно, всички федерални служители, дори и онези, които вече не фигурираха във ведомостите, бяха поне формално изброени в списъка. И макар идентичността му като агент на „Консулски операции“ да беше по необходимост отстранена от подобни бази данни, цивилната му работа за прикритие в Държавния департамент беше публично достояние.
Той с раздразнение отвори уебстраницата на Държавния департамент и премина отвъд защитната стена към достъпна само с парола, макар и нискосекретна вътрешна база данни. Трябваше да бъде проста работа да удостовери цивилната си длъжност. В продължение на години Амблър обясняваше, когато го попитаха, че е служител от средно ниво в Държавния департамент и че работи в бюрото за култура и образование. Това беше тема — „културна дипломация“, „приятелство чрез образование“ и така нататък, — която можеше съвсем откровено да развива часове наред, ако се наложеше. Без значение, че тя нямаше нищо общо с истинската му кариера.
Често се чудеше какво би се случило, ако дадеше искрен отговор на въпроса с какво се занимава, зададен му на някое парти. Аз ли? Работя за ултрасекретно подразделение на вече секретна разузнавателна служба, наречена „Консулски операции“. Програма за специален достъп, включваща около двадесет и пет правителствени служители. Казва се Отдел за политическа стабилизация. С какво точно се занимава? Ами, с много неща. Често означава да убиваш хора. Хора, за които се надяваш, че са по-лоши от хората, които спасяваш от тях. Но, разбира се, невинаги можеш да си сигурен. Да ви донеса още едно питие?
Той написа името си в базата данни на Държавния департамент, кликна „търси“ и зачака резултата в продължение на няколко дълги секунди.
Служител Харисън Амблър не е открит. Моля, проверете правописа и опитайте отново.
Очите му се извърнаха към прозореца, който гледаше към улицата, и макар там да не се забелязваше необичайна активност, той почувства как по тялото му избива студена пот. Той премина към страницата на Социалното осигуряване и отново потърси името си.