Далечен звън от невидим високоговорител, тъжен акорд и Хал Амблър отвори залепналите си от съня очи.
Наистина ли беше сутрин? В стаята си без прозорци нямаше как да разбере. Но това беше неговата сутрин. Вградени в тавана, флуоресцентните лампи разпръсваха мека светлина, която в продължение на половин час ставаше все по-ярка — технологична зора, чиято яснота се подчертаваше от белотата на обкръжението му. Започваше поредният измислен ден. Стаята на Амблър беше девет на дванадесет фута, подовете бяха застлани с бял винил, а стените покрити с бяла изкуствена пяна — гъст, порест материал, леко поддаващ на натиск подобно на тепих за борба. Не след дълго плъзгащата се врата щеше да се отвори с хидравлична въздишка. Той познаваше тези детайли и стотици други. Това беше същността на живота в строго охраняваното заведение, ако изобщо можеше да се нарече живот. Той преживяваше промеждутъци на сурово проясняване на съзнанието, интервали на бягство от реалността. Обземаше го нарастващо чувство, че е похитен, не само тялото, но и душата му.
В развитието на кариерата си като оперативен агент, продължила почти две десетилетия, Амблър беше вземан за заложник — беше се случило в Чечения и в Алжир, и беше подлаган на периоди на самотна изолация. Той знаеше, че тези обстоятелства не предразполагат към задълбочени мисли, ровене в собствената душа или философски разсъждения. Умът му по-скоро се изпълваше с мелодии от реклами, поп песни с полузапомнени думи и остро осъзнаване на малките физически неудобства. Рееше се, носеше се и рядко отиваше на интересно място, защото в основата си беше завързан към любопитната агония на изолацията. Онези, които го бяха обучили за живота на оперативен агент, се бяха опитали да го подготвят за подобни евентуалности. Предизвикателството, неизменно настояваха те, бе да предпази ума си от самоатаки, като стомах, смилащ собствената си плът.
Но на остров Париш той не беше във вражески ръце, а затворник на собственото си правителство, правителство, на което беше служил през цялата си кариера.
И не знаеше защо.
Защо държаха хора тук не беше мистерия за него. Като член на клон от американското разузнаване, известен като „Консулски операции“, той беше чувал за заведението на остров Париш. Освен това Амблър разбираше необходимостта от съществуването на подобно място; всеки бе податлив към слабостите на човешкия ум, дори и онези, разполагащи с най-секретни тайни. Но беше опасно да допуснеш случаен психиатър до такъв пациент. Това беше урок, научен по трудния начин през студената война, когато в Александрия един психоаналитик, родом от Берлин, чиято клиентела включваше правителствени служители от високо ниво, бе изобличен като доносник на прословутото Министерство на държавната сигурност на Източна Германия.
И все пак нищо не обясняваше защо Хал Амблър се беше озовал тук преди… колко ли време беше минало? При обучението му се подчертаваше колко е важно да следиш времето, когато си в изолация. По някаква причина обаче той не бе успял да го прави, а въпросите му за продължителността на престоя му оставаха без отговор. Дали бяха шест месеца или година, или повече? Не знаеше толкова много неща. Но онова, което знаеше със сигурност, бе, че ако не избягаше скоро, наистина щеше да полудее.
Рутина: Амблър не можеше да реши дали наблюдението над ежедневието водеше към неговото спасение или пълно съсипване. Бързо и ефективно той приключи с личния си режим, завършвайки със сто лицеви опори на една ръка, като редуваше лявата и дясната. На Амблър му беше разрешено да се къпе през ден; днес не беше такъв ден. Той изми зъбите си на малката бяла мивка в ъгъла на стаята. Дръжката на четката му, както беше забелязал, бе изработена от мек, гъбест полимер, тъй като парче твърда пластмаса можеше да се превърне в остро оръжие. Натисна бутон и от едно отделение над мивката се плъзна електрическа самобръсначка; имаше на разположение точно сто и двадесет секунди преди да върне снабденото със сензор устройство на сигурното му място; в противен случай щеше да задейства аларма. След като свърши, Амблър наплиска лицето си с вода и прокара влажни пръсти през косата си, опитвайки се да я приведе в някакъв сресан вид. Нямаше огледало, нито каквато и да е отразяваща повърхност. Дори стъклата в отделението бяха обработени с някакво антиотразяващо покритие. Всичко това бе с терапевтична цел, без съмнение. Той облече дневния си „костюм“, бяла памучна риза и широки панталони с еластичен колан, които представляваха униформата на пациентите.