Спомни си как веднъж му бяха казали, че докато сънува, човек няма усещане за мирис. Ако беше вярно, той не сънуваше. Усещаше мириса на езерната вода, лекото ухание на органично разлагане, гниещи листа и дъждовни червеи, слабата миризма на засмолените ели. Не, Бог да му е на помощ, това не беше сън.
Което го правеше кошмар.
Той се изправи на крака и нададе нисък, гърлен рев на ярост и обезсърчение. Беше дошъл до единствения дом на душата си, за да открие, че няма никакъв дом. Беглецът поне можеше да подхранва надеждата да избяга; жертвата на мъчения — и това го знаеше от личен опит — поне имаше надеждата за минутка покой. Но каква надежда таеше същество, изгубило съкровеното си убежище?
Всичко му беше познато и непознато. Това беше влудяващо. Той започна да крачи, заслушан в цвъртенето и свирукането на зимните птици. После чу слаб, свистящ, различен звук и почувства остра болка, съчетана с усещане за ударна сила, точно под гърлото си.
Времето забави ход. Ръката му посегна към болезненото място, напипа предмет, който стърчеше от тялото му, и го издърпа. Беше дълга, подобна на химикалка стрела, и го беше улучила в горната част на гръдната кост, точно под гърлото. Беше го ударила и се беше забила като нож, запратен към дърво.
В наръчниците за обучение имаше специална дума за този тип твърда кост, спомни си Амблър: manubrium sterni. В нападателни сблъсъци това беше добре защитена зона, която трябваше да се избягва. Което означаваше, че Амблър беше изкарал голям късмет. Той се гмурна в ниските, провиснали клони на една от големите източни ели и осланяйки се на временната невидимост, осигурена му от това скривалище, огледа внимателно металното устройство.
Не беше просто стрела; това беше впръскваща стрела с шипове, изработена от неръждаема стомана и топена пластмаса. Дребните черни букви на впръскващия резервоар идентифицираха съдържанието като карфентанил — синтетично упойващо вещество, десет хиляди пъти по-мощно от морфина. Шесттонен слон щеше да бъде напълно обездвижен едва от десет милиграма, ефективната човешка доза можеше да се измери в микрограми. Гръдната кост беше толкова близо до кожата, че шиповете на иглата не можаха да се впият в плътта му. Но съдържанието на впръскващата стрела? Беше празна, но това не му подсказваше дали се е изляла преди или след като я беше издърпал. Пръстите му се върнаха на твърдата кост под гърлото му. На мястото на удара се напипваше назъбена резка. Засега се чувстваше бодър. Колко ли дълго бе останала забита в него? Рефлексите му бяха бързи, със сигурност не бяха изминали повече от две секунди. Но пък и една-единствена капка можеше да изпълни целта. А впръскваща стрела от този клас бе проектирана да излива съдържанието си за броени мигове.
Тогава защо все още не бе изпаднал в безсъзнание? Въпросът му щеше да намери отговор не след дълго. Той за пръв път осъзна, че мисленето му стана неконцентрирано, замаяно. Това беше усещане, което познаваше твърде добре — на остров Париш го бяха дрогирали с подобни вещества, и то неведнъж. Възможно е да е изградил някаква поносимост.
Съществуваше и втори защитен фактор. Кухият връх на иглата се беше забил в костта му и това вероятно го беше блокирал, което бе попречило на течността да се излее свободно. И, разбира се, цялата доза, съдържаща се във впръскващата стрела, вероятно не бе смъртоносна; в противен случай един куршум щеше да създаде далеч по-малко неудобства. Стрела като тази, макар и обичайна прелюдия към отвличане, не беше предназначена да доведе до смърт.
Досега трябваше да е изпаднал в безсъзнание, вместо това просто реакциите му бяха забавени. Забавени в момент, в който не можеше да си позволи и най-малкото намаляване на способностите си. Сега килимът от борови иглички под краката му изглеждаше прекрасно място, на което да полегне за кратка дрямка. Само за няколко минути. Щеше да си почине и да се събуди освежен. Само за няколко минути.
Не! Не биваше да се предава. Трябваше да изпита страха. Карфентанилът, припомни си той, имаше въздействие от деветдесет минути. В случай на предозиране оптималното лечение беше инжектирането на противодействащия опиат налоксон. Но ако не беше наличен, и инжекция епинефрин щеше да свърши работа. Епинефрин. По-известен като адреналин. Спасението щеше да дойде не като отблъскваше страха, а като го прегърнеше с всички сили.