Почувствай страха, повтаряше си той, докато изпълзяваше под плаща на гъстата ела и протягаше врат да огледа наоколо. И изведнъж го почувства, долавяйки отново слабия свистящ звук, предизвикан от твърдите, стабилизиращи крилца на летящата скоростно стрела, която го пропусна на косъм.
В кръвообращението му нахлу адреналин — устата му пресъхна, сърцето му лудо заби, стомахът му се сви на топка. Някой го преследваше. Което означаваше, че някой знаеше кой е той в действителност. Самосъзнанието му се изпари, отстъпвайки път на дълбоко вкоренените слоеве на обучението и инстинкта.
И двете стрели бяха дошли от една и съща посока, някъде по-нагоре по брега. Но от какво разстояние? Стандартната процедура избягваше ненужно приближаване; човек с оптична пушка можеше да е ефективен и от достатъчно безопасно разстояние. Но като се имаше предвид ограничения обсег на впръскващите стрели, отдалечеността не можеше да е голяма. Мислено Амблър обходи района на югозапад, като се опитваше да визуализира всеки детайл от терена. Имаше голяма гора ели с клони, обсипани с малки кафяви шишарки, множество едри камъни, които можеха да бъдат изкачвани като стъпала, дълбоко дере, в чиято влажна сянка през лятото избуяваше див лук. И безопасно привързана към стар бряст дървена подпора за лов на елени.
Но, разбира се. Здрава, преносима подпора, която, като толкова много „временни“ неща, беше монтирана на дървото преди години и така и не беше свалена. Беше всичко на всичко три квадратни стъпки; дебелите ремъци, които я придържаха, бяха омотани около дървото и занитени към ствола с два големи болта. Беше вдигната, спомни си Амблър, на дванадесет фута по-високо от мястото, на което се намираше той. Всеки професионалист би се възползвал от нея. Колко ли дълго го беше наблюдавал човекът с пушката, преди да дръпне спусъка? И кои, по дяволите, бяха тези хора така или иначе?
Въпросителните започваха да изморяват Амблър, по някакъв начин отново активираха микрограмите карфентанил в кръвта му: Мога да си почина тук. Само за няколко минути. Сякаш силният опиат сам нашепваше предложението. Не! Амблър се изтръгна и се върна обратно към настоящата криза, към тук и сега. Докато беше свободен, имаше шанс. И това беше всичко, за което молеше. За шанс.
За шанс да накара ловеца да изпита страха, който всяваше. За шанс да издебне дебнещия.
Предизвикателството беше да придържа тялото си ниско до земята, докато се придвижваше през горите бързо и уверено. Налагаше се да се осланя на обучение, което рядко беше използвал. Надигайки се от гъстата, прикриваща го растителност до клекнало положение, Амблър бавно повдигна коляно, като отпусна глезена и стъпалото си и го залюля напред, докато държеше коляното си в същата позиция. Пръстите на стъпалото му докоснаха земята и нежно притиснаха повърхността, уверявайки се, че липсват клонки, които биха могли да изпукат под тежестта му. Останалата част от стъпалото му продължи движението в плавен ритъм.
Поддържайки теглото си равномерно разпределено на стъпалото си, той увеличаваше максимално повърхността, върху която упражняваше натиск, и така намаляваше самата сила на стъпването. Бавно и сигурно, повтаряше си, но бавно и сигурно не беше начинът му на работа. Ако не бяха следите от карфентанил в кръвта му, вероятно нямаше да успее да се удържи и щеше да се втурне напред.
Най-накрая завърши елипсовидната обиколка, която го отведе край стария бряст. Когато се приближи на тридесет фута от дървото, той откри място с добра видимост през храсти, дънери и клони и потърси с поглед подпората.
Но макар дървото да беше същото, което си спомняше, на него нямаше подпора. Нямаше подпора, нито следа от такава. Въпреки студа навън той целият пламна, сграбчен от мрачно предчувствие. Ако не старата подпора за лов на елени…
Вятърът се засили и той чу звук, слаб, но отчетлив, на дърво, стържещо в дърво. Обърна се бавно и я видя. Подпора за лов на елени. Друга подпора за лов на елени — по-голяма, по-висока и по-нова, монтирана за огромния ствол на стар чинар. Амблър се придвижи към нея възможно най-безшумно. Около основата на дървото се беше увил храст диви рози. Защо ли не губеха острите си като бръснач тръни през зимата както листата си! Настъпателен вид, дошъл от Азия, това растение имаше качествата на нещо като естествена бодлива тел. И практически, увит около ствола на високия деветдесет фута чинар, розовият храст спокойно вършеше функцията на бодлива тел.
Амблър надникна между клоните — покрай малките бодливи семенници, очертани на фона на небето — и накрая различи фигурата. Беше едър мъж, облечен в камуфлажна униформа и за късмет гледаше в обратната посока. Това означаваше, че движенията на Амблър не бяха засечени; човекът с пушката предполагаше, че той все още е някъде долу край езерото. Амблър отново надникна, напрягайки се за добра видимост в сумрака на късния следобед. Човекът с пушката държеше пред очите си автофокусиращ бинокъл „Щайнер“ — военен модел с матирани лещи и зелено гумирано, водоустойчиво покритие — и изследваше далечината съсредоточено и методично.