Само че Амблър направи единственото, което му беше възможно, единственото, което никой професионалист не би помислил да направи — той се просна на земята в прецизно избран миг. И голият юмрук срещна дървото.
Мъжът изрева от болка, а Амблър скочи напред, като заби глава в слънчевия сплит на противника си, а сетне, преди дори да чуе рефлексивното изгонване на въздуха, сграбчи глезените на мъжа и вдигна ръце нагоре. Най-после стрелецът падна от подпората, а Амблър скочи след него. Върху него. Поне се приземи върху нещо меко.
Със светкавични, ловки движения Амблър откачи дългата пушка от ремъка й и използва ремъка, за да завърже ръцете на стрелеца зад гърба. Средните кокалчета на дясната му ръка бяха червени, кървясали и започваха да се подуват, очевидно бяха счупени. Мъжът изстена в агонизираща болка.
Амблър се огледа за беретата. Пистолетът проблесна изпод увивните трънаци на дивата роза и той реши да го вземе по-късно.
— Коленичи, войнико — нареди Амблър. — Знаеш позицията. Кръстосай глезени.
Мъжът се подчини с неохота, но без колебания като човек, който беше заповядвал на други да заемат същата позиция. Очевидно бе получил стандартното американско военно обучение. Без съмнение и много повече.
— Мисля, че имам счупени кости, човече — задавено рече мъжът, притискайки ребрата си. Произхождаше от южната част на Мисисипи, предположи Амблър.
— Ще живееш — каза Амблър. — Или няма. Това е нещо, което ние двамата ще решим.
— Не мисля, че оценяваш ситуацията — вметна мъжът.
— И това е точният момент ти да се намесиш — отвърна Амблър. Той започна да претърсва джобовете на мъжа и откри в панталоните му военен джобен нож. — Сега ще си поиграем на една малка игричка на истина или риск. — Той отвори приставката на ножа за чистене на риба и я навря близо до лицето на мъжа. — Разбираш ли, нямам много време за губене. Затова ще премина право към сърцевината на нещата. — Амблър се стараеше да контролира дишането си. Трябваше да изглежда спокоен и овладян. И трябваше да се фокусира върху лицето на мъжа, докато го заплашваше с приставката за чистене на риба. — Първи въпрос. Сам ли работиш?
— Няма начин. Тук сме цял отряд.
Лъжеше. Макар и със сетива, притъпени от карфентанила, Амблър го разбра, така както винаги го беше разбирал. Когато колегите му го питаха как го прави, той установяваше, че все дава различни отговори. Потреперване на гласа в един случай. Тон, който беше твърде уверено гладък и нехаен, в друг. Нещо в устата. Нещо в очите. Винаги имаше нещо.
От „Консулски операции“ веднъж бяха назначили хора да изследват тази негова особена дарба; доколкото той знаеше, никой не беше успял да я усвои. Интуиция, така я наричаше той. А какво означаваше интуицията: не знаеше. Понякога дори се питаше дали този талант не беше толкова способност, колкото неспособност: той не умееше да не вижда. Повечето хора филтрираха онова, което виждаха в нечие лице — те действаха на принципа дедукция до „най-доброто обяснение“, а това означаваше, че не обръщаха внимание на онова, което не съвпадаше с най-смисленото според тях обяснение. На Амблър му липсваше тази способност да игнорира онова, което не съвпадаше.
— Значи си сам — каза той на коленичилия агент. — Както и очаквах.
Мъжът запротестира, но неубедително.
Макар и без да знае кои бяха те или какво искаха, Амблър осъзна, че бяха предположили, че е малко вероятно той да се появи точно тук. Имаше петдесет други места, на които можеше да отиде, и той допусна, че там също бяха разположени хора. Предвид обстоятелствата и краткия срок, стратегията би диктувала да се изпрати по един човек на всяко място. Беше въпрос на човешки ресурс.
— Следващият въпрос. Как е името ми?
— Не бях информиран — отвърна мъжът с почти възмутен тон.
Твърдението изглеждаше невероятно, но мъжът казваше истината.
— Не открих моя снимка в джобовете ти. Как се очакваше да ме идентифицираш?
— Няма снимка. Задачата пристигна преди няколко часа. Казаха ми, че си четиридесетгодишен, висок шест фута, кафява коса, сини очи. За мен ти си просто човекът за януари. В общи линии, ако някой се появеше на това забравено от бога място днес, това щеше да си ти. Така ми го обясниха.
— Браво — каза Амблър. Обяснението беше странно, но не и лъжливо. — Говориш истината. Разбираш ли, аз винаги познавам.
— Както кажеш — отвърна мъжът. Очевидно не му вярваше.
Амблър трябваше да го накара да му вярва. Разпитът щеше да протече много по-гладко.