Наистина имаше чувството, че губи съзнание — комбинацията от физически и емоционален стрес беше всепоглъщаща. Но той насила се вкара под душа, обля се с толкова гореща вода, колкото можеше да издържи, и остана там дълго време, отмивайки потта, кръвта и мръсотията от тялото си, докато от малкия сапун, предоставен му от мотела, не остана нищо. Едва тогава излезе с олюляване изпод душа и се загърна в белите хавлиени кърпи.
Имаше толкова неща, над които да размисли, но чувстваше, че не може да си го позволи. Не и сега. Не и днес.
Той енергично изтърка косата си и пристъпи към огледалото над мивката. То бе запотено от парата и той го нагря със сешоара, докато в средата му не се появи овално петно. Не можеше да си спомни кога за последен път бе видял лицето си — колко ли месеца бяха изминали? — и се приготви за измъчено и измършавяло отражение.
Когато най-сетне се видя в огледалото, изпита неконтролируем световъртеж.
Това беше лицето на непознат човек.
Амблър почувства как коленете му омекват и в следващия миг се озова на пода.
Не познаваше човека в огледалото. Това не беше изпита или остаряла версия на собственото му лице. Това не беше той с бръчки по челото или тъмни кръгове под очите. Това изобщо не беше той.
Високите, ъгловати скули, орловият нос, лицето беше достатъчно хубаво — лице, което повечето хора биха счели за по-красиво от неговото собствено, с изключение на определена жестокост в израза. Собственият му нос беше по-объл, широк и леко месест на върха, бузите му бяха по-издути, брадичката му имаше цепка. Той не съм аз, помисли си Амблър и липсата на всякаква логика се разби в него като мощна вълна.
Кой беше мъжът в огледалото?
Това беше лице, което не можеше да разпознае, но можеше да прочете. А в него четеше същата емоция, която изпълваше собствените му гърди: страх. Не, нещо отвъд страх. Ужас.
Потокът от думи на психиатричен жаргон, с които го описваха през месеците, прекарани в клиниката — „дисоциативно разстройство на личността“, „личностно разпадане“ и така нататък, и така нататък, — внезапно нахлу в съзнанието му. Чуваше в хор от шепнещи гласове настояването на лекарите, че страда от психотично нарушение и че се движи през измислени самоличности.
Нима бяха прави?
Беше ли наистина луд?
Част втора
Глава 5
Най-сетне се отдаде на съня, спазматичен сън, но дори и изключеното съзнание не му осигури убежище. Сънищата му плениха спомени от далечна земя. Един образ се изду и затрептя като целулоиден кадър пред прегрял прожекционен апарат и той разбра къде се намираше.
Чанхуа, Тайван. Вековният град бе заобиколен с планини от три страни; на запад се изправяше срещу Тайванския проток — стотици мили солена вода, която разделяше острова от континента. През седемнадесети век, по времето на династията Цин, първи тук се бяха заселили имигранти от Фудзиен. Бяха ги последвали множество вълни от заселници. Всяка вълна прибавяше своя характерен отпечатък, но самият град, като някакъв интелигентен организъм, решаваше кои добавки да бъдат запазени и кои — загубени за историята. В парк в основата на планината Багуа стоеше масивен черен Буда, охраняван от два масивни каменни лъва. Посетителите ахваха при вида на Буда; гражданите изпитваха същото страхопочитание към лъвовете — символи на защитата, с изопнати мускули и остри зъби. Преди години Чанхуа представляваше могъщ форт. Днешният гъсто населен град се беше превърнал в укрепление от друг вид. Укрепление на демокрацията.
В покрайнините на града, близо до фабриката за хартия и цветната оранжерия, беше сглобена временна платформа. Мъжът, за когото много хора вярваха, че ще стане следващият президент на Тайван, Уай-чан Лун, се канеше да се появи пред многохилядната тълпа. Негови поддръжници се бяха стекли от общините Тиенуей и Юндзин по провинциалния път и сега малките им прашни коли задръстваха всички странични улички и алеи. Никой не помнеше друг политически кандидат, вдъхновявал подобно вълнение сред обикновените жители на Тайван.
В много отношения той беше необичайна политическа личност. От една страна, беше по-млад от повечето кандидати — току-що навършил тридесет и седем години. Беше издънка на богато семейство, което се занимаваше с потомствена търговия, и въпреки това беше истински популист, с непреодолим чар, който разбунваше духовете на най-бедните. Беше основал най-бързо разрастващата се нова политическа партия в Тайван и беше лично отговорен за забележителната й притегателна сила. Островната република не страдаше от недостиг на политически партии и организации, но партията на Уай-чан Лун се открояваше силно със своята проницателна ангажираност към реформа. Провел няколко успешни антикорупционни кампании на местно ниво, сега Лун молеше да му се даде властта да прочисти и националната политика, националната търговия от корупция и роднински връзки. Но политическата му визия не свършваше дотук. Докато другите кандидати се ръководеха от дългогодишния страх и негодувание срещу „китайската империя“, Лун говореше по-скоро за нова политика към „нов Китай“ — политика, концентрирана върху мир, търговия и идеал на споделен суверенитет.