Аплодисментите започнаха и се разраснаха, а кандидатът сияеше. Все още не беше застанал по средата на подиума, а това беше критично важно. За да се избегнат косвени наранявания, малкото експлозивно устройство беше проектирано да нанася изключително прецизен удар. Таркин чакаше, стиснал в ръце журналистически тефтер и автоматична писалка.
Чакам сигнала ти, в слушалката се носеше металически звук. Сигнал, който означаваше смърт. Чакам сигнала ти.
Звукът сякаш се измени, температурата на въздуха падна и той отново долови слаб шум — същият шум, който, осъзна сега той, го беше събудил и върнал в реалността, на хиляди мили от другия край на света и повече от две години по-късно. Амблър се мяташе в мотелското си легло, а чаршафите му бяха събрани на топка, лепкави от пот. Шумът — тракане откъм нощното шкафче.
Електронният органайзер на убития мъж вибрираше, уведомявайки за получаването на текстово съобщение. Той посегна, взе го и след натискане на няколко бутона видя, че е пристигнал отговор на имейла му. Съобщението беше кратко, но даваше точни инструкции.
Беше уредена среща за 2:30 същия следобед на международното летище във Филаделфия. Изход С19.
Бяха умни. Ефективно се възползваха от охраната на летището и металните детектори за собствени цели — подсигуряваха се, че той ще дойде невъоръжен. Публичното пространство също предпазваше допълнително от насилствени ходове от негова страна. Въпреки това в избрания час за полети щяха да чакат възможно най-малко хора. Щяха да си осигурят място в някоя широка, свободна част на терминала. Достатъчно изолирано за уединение. Достатъчно публично за безопасност. Браво. Тези хора знаеха какво правят. Това не беше изцяло успокоителна мисъл.
Клейтън Кейстън седеше на масата за закуска, облечен, както обикновено, в един от многобройните си, почти еднакви сиви костюми. Когато ги купи от каталога на ателието на Джош А. Банкс с пощенска доставка, те имаха петдесет процента намаление, затова цената му се беше сторила доста разумна, а комбинацията вълна-полиестер ги правеше почти немачкаеми, което беше много практично. „Официални костюми за всички сезони“, казваше каталогът. „Материя, подходяща за цялата година“. Кейстън бе приел думите на ателието в буквалния смисъл и носеше едни и същи костюми през цялата година. Както и рипсените вратовръзки — червени на зелени райета, или сини на червени райета. Съзнаваше, че някои от колегите му възприемаха почти неизменното му облекло като ексцентрично. Но какъв беше смисълът на разнообразието? Човек откриваше нещо, което му вършеше работа, и се придържаше към него.
Същото беше и със закуската му. Обичаше корнфлейкс. Всяка сутрин закусваше с корнфлейкс, в момента също.
— Това са пълни глупости! — избухна шестнадесетгодишната му дъщеря Андреа. Разбира се, не говореше на него, а на брат си Макс, по-голям от нея с една година. — Чип е противен. Както и да е, той е хлътнал по Дженифър, а не по мен, и слава богу!
— Толкова си прозрачна — неумолимо заяви Макс.
— Използвай един от ножовете за грейпфрут, ако ще режеш грейпфрут — каза майка им с мек укор. — Затова сме ги купили.
Беше облечена в хавлиен пеньоар, на краката си носеше хавлиени чехли, а косата й бе хваната с хавлиена лента. За Клей Кейстън тя все още представляваше прелестно видение.
Макс взе извития нож за грейпфрут, без да протестира; все още се закачаше със сестра си.
— Чип мрази Дженифър, и Дженифър мрази Чип, а ти се погрижи за това, когато каза на Чип какво е казала Дженифър за него на Ти Джей. И между другото, надявам се, че си споделила с мама какво се случи в часа ти по френски вчера.
— Да не си посмял! — Андреа подскочи от стола си в бушуваща шестнадесетгодишна ярост. — Защо не поговорим за малката драскотина отстрани на волвото? Май че я нямаше, преди да излезеш с колата снощи. Мама дали вече е забелязала?
— Каква драскотина? — попита Линда Кейстън и остави на масата голямата си порцеланова чаша черно кафе.
Макс отправи към сестра си изпепеляващ поглед, сякаш се опитваше да измисли някакъв режим на мъчения, с който да започне да раздава справедливост.
— Ами нека просто кажем, че Лудия Макс още не е усъвършенствал паралелното паркиране.
Кейстън вдигна очи от вестника си „Вашингтон Поуст“. Ясно съзнаваше, че не присъства особено в съзнанието на двете си деца точно сега, и нямаше нищо против. Това, че изобщо бяха негови деца, беше нещо като мистерия, защото приличаха толкова малко на него.
— Да не си посмяла, крастава жаба такава.