Обърна се бавно, когато чу, че вратата се отваря, и усети боровата миризма на дезинфектант, която неизменно се носеше от коридора. Както обикновено се появи набит мъж, късо подстриган, облечен в гълъбовосива униформа от поплин. Над табелката с името му на гърдите му бе старателно прикрепено парченце плат — поредната предпазна мярка, предприета от служителите в това отделение. Равните гласни на мъжа го издаваха, че е от Средния запад, а отегчението и незаинтересоваността му бяха заразителни — Амблър също не проявяваше любопитство към него.
Още ежедневие: дежурният носеше дебел найлонов колан в едната си ръка.
— Вдигни ръце — изръмжа той, а после се приближи и постави черния колан около кръста на Амблър. На Амблър не му беше разрешено да напуска стаята си без специалното устройство. В плътната найлонова материя бяха вградени няколко плоски литиеви батерии. Щом поставеха колана, над левия бъбрек на пациента заставаха две метални скоби.
Устройството, с официално название АДЕКТ, което беше съкращение от „активирана дистанционно електронна контролна технология“, обикновено се използваше за транспортиране на затворници при максимални мерки за сигурност; в отделение 4-З това беше предмет с всекидневна употреба. Коланът можеше да бъде активиран от около сто метра разстояние и бе програмиран да задейства осемсекунден заряд от петдесет хиляди волта. Електрическият шок щеше да повали и сумист на пода, където той щеше да се гърчи неконтролируемо от десет до петнадесет минути.
Щом закопчалките на колана щракнаха, дежурният го поведе надолу по облицования с бели плочки коридор, за да получи сутрешните медикаменти. Амблър вървеше бавно, поклащайки се, сякаш газеше през вода. Това беше походка, която често се придобиваше в резултат от високи серумни равнища на антипсихотици — походка, която беше добре позната на всеки служител в клиниката. Движенията на Амблър създаваха погрешно впечатление за светкавичната ефикасност, с която погледът му изучаваше околността. Това беше едно от многото неща, които дежурният не забелязваше.
За сметка на това малко неща убягваха от вниманието на Амблър.
Самата сграда беше на десетилетия, но редовно се обновяваше със съвременни охранителни технологии — вратите се отваряха с чип карти вместо с ключове, карти, които съдържаха силиконови предаватели, а главните входове изискваха сканиране на ретината, за да се активират, така че да пропускат само оторизиран персонал.
На около тридесет метра от стаята му надолу по коридора се намираше така наречената стая за оценка, където имаше вътрешен прозорец от сиво поляризирано стъкло, позволяващ наблюдение над обекта, докато наблюдаващият оставаше невидим. Там го водеха за редовни психиатрични тестове, чиято цел изглеждаше толкова неясна на преглеждащия го психиатър, колкото и на самия него. В последните месеци Амблър бе познал истинското отчаяние, но не като последствие от психическо разстройство; вместо това отчаянието му струеше от реалистичната му преценка на перспективите за освобождаването му. Дори и през трите месеца на ротациите си служителите гледаха на него като на доживотен пациент, някой, който щеше да остава затворен в клиниката дълго след като те я напуснеха.
Преди няколко седмици обаче за него нещата се промениха. Не беше нещо обективно, нито физическо, нито забелязващо се. Но беше факт, че това щеше да промени всичко. По-точно тя щеше да промени всичко. Вече бе започнала да го прави. Тя беше млада психиатрична сестра и се казваше Лоръл Холанд. И да, беше толкова просто, тя беше на негова страна.
Няколко минути по-късно дежурният и трудно пристъпящият пациент влязоха в голямата полукръгла зала на отделение 4-З, наречена развлекателен кът. Определението не беше твърде подходящо. По-точно бе техническото му предназначение: място за наблюдение. В единия край имаше няколко прости спортни уреда и лавица с издание на Световната енциклопедия отпреди петнадесет години. В другия се намираше диспансерният пункт — дълъг щанд, плъзгащ се прозорец, през който се виждаха редици бели пластмасови шишенца с етикети в пастелни цветове. Както Амблър вече бе научил, съдържанието на тези шишенца можеше да обезсили човек досущ като стоманени окови. То предизвикваше апатия без покой, мудност без приятна отмора.
Но тази институция бе загрижена не толкова за душевния мир, колкото за омиротворяването. Тази сутрин в къта се бяха събрали шестима дежурни. Не беше необичайно — думата „развлекателен“ носеше смисъл само за тях. Отделението имаше капацитет за дванадесет пациенти, а обслужваше само един. В резултат на това мястото неофициално се беше превърнало в нещо като център за отдих на дежурните, които работеха в по-натоварени отделения. Тенденцията им да се събират тук от своя страна увеличаваше сигурността в тази част на клиниката.