— Просто имам такова чувство. — Норис вдигна ръка, изпреварвайки порицанието на Кейстън. — Истината е, че в дирекцията по разузнаване се получават сигнали — неясни са, но са твърде настойчиви, за да ги игнорираме — за нещо като случващи се неофициални инциденти. От нас? Срещу нас? Още не знаем. Смятаме, че в тях са въвлечени високопоставени членове на правителството, но каквото и да се случва, то се потулва доста бързо. Затова сме нащрек. Необичайни неща — не знаем дали имат връзка със случая, но е твърде опасно да смятаме другояче. Така че ни трябва категоричен доклад от теб в рамките на три дни. Искам да установиш кой е в действителност Таркин. Помогни ни да го заловим. Или да го унищожим.
Кейстън хладно кимна. Нямаше нужда от окуражаване; Кейстън мразеше аномалиите, а човекът, избягал от остров Париш, беше аномалия от най-лош вид. Нищо нямаше да му достави по-голямо удовлетворение от идентифицирането на този човек и елиминирането му.
Глава 6
В „Мотел 6“ близо до Флемингтън, Ню Джърси, Хал Амблър използва нокията на убития мъж, за да проведе няколко телефонни разговора. Първият беше до Държавния департамент на САЩ. На този етап не можеше да прави предположения, нямаше как да знае дали връзката му с разузнавателния екип, в който беше прекарал кариерата си, беше приятелска или вражеска. Не можеше да използва номерата за спешни случаи, които беше запаметил като оперативен агент, защото можеха да задействат проследяващ механизъм. Вместо това беше по-безопасно да почука на входната врата. Следователно първото му обаждане беше до отдела по комуникации на министерството. Преструвайки се на репортер от „Ройтерс“, той поиска да го свържат с кабинета на заместник-секретаря Елън Уитфийлд. Дали можеше да потвърди изказване, приписвано на нея? Асистентката й, с която го свързаха след няколко междинни препредавания, се извини. Заместник-секретарят пътуваше в състава на международна делегация.
Бихте ли могли да уточните къде, попита репортерът от „Ройтерс“. Асистентката съжаляваше, но не можеше да го направи.
Международна делегация, несъмнено информацията беше точна. Но и напълно безполезна. Официалната титла на Елън Уитфийлд като заместник-секретар в Държавния департамент прикриваше административното й назначение като директор на Отряда за политическа стабилизация. Накратко, неговият шеф.
Дали колегите му мислеха, че е мъртъв? Полудял? Изчезнал? Какво знаеше Елън Уитфийлд за онова, което му се беше случило?
Въпросите се вихреха в главата му. Ако тя не знаеше, тогава сигурно би искала да узнае, нали? Той се помъчи да си спомни периода от време, преди да се озове пленник на психиатричната наказателна колония. Въпреки усилията му тези последни спомени оставаха мътни, затворени, недостъпни — скрити в мъглата, която обгръщаше съществуването му. Той се опита да инвентаризира спомените си от преди мъглата. Спомняше си няколкото дни, прекарани в Непал, на посещение при водачите на самоосъзнати тибетски дисиденти, които търсеха подкрепата на Америка. Те лъжеха, извади бързо заключение Амблър — всъщност бяха представители на маоистка бунтовническа групировка, отречена от Китай и прогонена от правителството на Непал. След това бе започнала операцията в Чанхуа — подготвяха се за премахването на Уай-чан Лун. А после? Съзнанието му беше като откъсната страница — нямаше рязка граница, разделяща спомените му от забравата, те по-скоро малко по малко се разпадаха.
Същото беше, когато се опитваше да върне спомените си от първите месеци на остров Париш. Те се състояха от разпокъсани моменти, лишени от всякакво чувство за време и последователност.
Може би трябваше да се върне още по-назад — преди седмиците, заобикалящи похищението му — във времето, когато спомените му бяха живи, последователни, истински като земята под краката му. Само да можеше да открие някой, който споделяше тези спомени. Някой, чиято памет щеше да му осигури потвърждението, от което така отчаяно се нуждаеше — уверението, че той наистина е човекът, за когото се мислеше.
Подтикнат от импулс, Амблър се обади на Дилън Сътклиф в Провидънс, Роуд Айлънд.
Не се беше сещал за Дилън Сътклиф от много време, не беше го срещал от години. Бяха се запознали като първокурсници в колежа „Годард“, малко учебно заведение за изкуства в Кънектикът, и се бяха сприятелили незабавно. Дилън беше шегаджия с изключителен дар слово и огромен запас истории от детството си в Пепър Пайк, Охайо. Освен това имаше силно изразена слабост към лудориите.
Една сутрин през късен октомври — беше втората им година в колежа — всички със събуждането си откриха, че на острия връх на кулата „Макинтайър“ се е появила огромна тиква. Тиквата тежеше близо седемдесет паунда, а как се беше материализирала там оставаше мистерия. Тя се превърна в източник на веселба сред студентите и на възмущение сред преподавателите. Никой не се съгласяваше да рискува счупване на врата си, за да я свали, и така тиквата беше оставена да падне долу сама. На следващата сутрин в основата на кулата „Макинтайър“ се появиха купчина малки фенери, изрязани от тикви, които сякаш гледаха точно в голямата тиква горе. Някои носеха табели с надписа „Скачай!“. Ликуването на студентите само засили лошото настроение на колежанските чиновници. Няколко месеца преди завършването им, когато вече администрацията не се впрягаше толкова, най-сетне се разпространи слухът, че за това трябва да се благодари на Дилън Сътклиф, професионален катерач. Сътклиф беше разумен шегаджия, той никога не си признаваше и винаги беше оценявал дискретността на Амблър. Защото Амблър, забелязвайки нещо в лицето на Сътклиф, когато лудорията се обсъждаше, веднага се беше досетил кой стои зад нея, но макар да беше позволил на Сътклиф да разбере, че той знае за това, така и не беше казал на никого другиго.