Амблър си спомняше любимите ризи на Сътклиф с широки цветни райета и колекцията му от глинени лули, рядко използвани, но много по-интересни от обичайните студентски колекции от бирени бутилки и плочи на „Грейтфул Дед“. Амблър беше ходил на сватбата му само година след завършването им и знаеше, че той има отлична работа в общинската банка на Провидънс, която сега се беше превърнала в част от национална верига.
— Дилън Сътклиф на телефона — каза глас. Амблър не го разпозна веднага, но въпреки това почувства топлота.
— Дилън! — възкликна Амблър. — Обажда се Хал Амблър. Помниш ли ме?
Последва дълга пауза.
— Съжалявам — каза мъжът с объркан тон. — Не съм сигурен, че чух добре името ви.
— Хал Амблър. Учехме заедно в колежа „Годард“ преди двадесет години. Бяхме съквартиранти през първата година. Бях на сватбата ти. Сети ли се? Мина доста време от последното ни питие, нали?
— Вижте какво, не купувам нищо по телефона, и то от непознати — троснато рече мъжът. — Предлагам ви да опитате с някой друг.
Дали това не беше друг Дилън Сътклиф? Този изобщо не звучеше като неговия стар приятел.
— Извинявам се — каза Амблър. Явно съм попаднал на погрешен човек. Значи не сте учили в „Годард“?
— Напротив, учил съм. Просто никой в класа ми не се казваше Хал Амблър. — Чу се щракване, мъжът беше му затворил.
Преливащ от смесица между ярост и страх, той се обади в колежа „Годард“ и поиска да го свържат с деловодството. На младия мъж, който отговори, Амблър обясни, че е мениджър по човешки ресурси в голяма корпорация, вероятен бъдещ работодател на някой си Харисън Амблър. Като част от корпоративната политика той беше длъжен да провери определени твърдения от автобиографията на кандидата. Просто искаше някой да му потвърди, че Харисън Амблър наистина е завършил колежа „Годард“.
— Разбира се, сър — каза мъжът от деловодството. Помоли за точния правопис на името и го въведе в системата; Амблър чуваше тихото кликане на клавиатурата. — Съжалявам — каза гласът. — Ще ми продиктувате ли правописа още веднъж?
Амблър го направи с нарастващо мрачно предчувствие.
— Добре направихте, че се обадихте — каза гласът от телефона.
— Не е завършил ли?
— Човек с такова име изобщо не е записван в колежа, какво остава да го завърши.
— Възможно ли е базата ви данни да не обхваща достатъчно дълъг период назад във времето?
— Не. Колежът е наистина малък и нямаме такъв проблем. Повярвайте ми, сър, ако този човек е бил записан тук, по което и да е време на двадесети век, аз щях да го знам.
— Благодаря ви — каза Амблър с кух глас. — Благодаря ви за съдействието.
Ръката му трепереше, докато натискаше копчето за приключване на разговора на мобилния телефон.
Това беше лудост!
Цялото му самосъзнание — можеше ли да е илюзия? Възможно ли беше това? Той затвори очи и позволи на многобройните спомени от четирите си десетилетия да се вихрят и да се разливат из съзнанието му, пораждайки свободен и неструктуриран потоп от асоциации. Спомените бяха неизброими и това бяха спомените на Хал Амблър, освен ако наистина не беше напълно луд. Времето, когато изследваше задния двор на родната си къща, как стъпи върху подземно гнездо на оси, как те изригнаха от земята като черно-жълт гейзер, а той се озова в бърза помощ с тридесет ужилвания. Горещият юли на летния лагер, където се научи да плува в стил бътерфлай в езерото Кандейджа и където зърна женска гърда, докато една от лагерните отговорнички, Уенди Съливан, се преобличаше в портативна съблекалня със счупена врата. Един август, който прекара, вече на петнадесет години, работейки в ресторанта барбекю на панаира, разположен на десет мили южно от Камдън, и където се научи да пита клиентите „Желаете ли царевица на кочан към поръчката си?“, когато те си поръчваха само ребра на скара и картофено пюре. Откровените му разговори след работа с къдрокосата Джулиан Дейчис, която обслужваше фритюрника, за разликата между любовна игра и опипване. Имаше и не толкова приятни спомени, някои свързани с баща му, който ги беше напуснал, когато Амблър беше на шест години; слабостта и на двамата му родители към утехата на бутилката. Спомняше си играта на покер в първи курс, продължила цяла нощ, как по-големите студенти се бяха подразнили от непрекъснато нарастващата му купчина с жетони, сякаш беше изобретил някакъв неуловим метод на измама. Спомняше си и как се беше влюбил във втори курс — боже, спиращите дъха първи срещи, а после сълзите, бурните взаимни обвинения и помирения, лимоновото ухание на шампоана й, което му се струваше толкова екзотично и което години наред го караше да се изпълва с носталгия и копнеж.