Спомняше си назначението и обучението в „Консулски операции“, нарастващия интерес на преподавателите му към особената му дарба. Работата под прикритие към Бюрото за образователен и културен обмен на Държавния департамент, която изискваше редовно пътуване в чужбина. Спомняше си всички тези неща с яснота и точност. Беше водил двойствен живот. Или просто ставаше въпрос за двойствена халюцинация? Докато напускаше стаята си, в главата му се оформяше нарастващо пулсиране.
В един ъгъл, който минаваше за фоайе на хотела, имаше компютър с интернет като малък жест към гостите. Амблър седна пред него и използвайки паролата на аналитичното бюро на Държавния департамент, се свърза към вестникарската база данни „ЛексисНексис“. Местният вестник на Камдън, Делауеър, където Амблър беше израснал, веднъж беше публикувал малка статия за него, когато в шести клас беше спечелил състезание по правопис. Палеонтология. Дитирамб. Ксилофон. Амблър ги беше написал всичките бързо и правилно, установявайки се като най-добрия ученик в правописа не само в основното училище на Камдън, ами и в окръг Кент. Ако допуснеше грешка, разбираше го незабавно — разбираше го от изражението на съдията. Майка му, която по това време го отглеждаше сама, беше невероятно щастлива. Но сега в случката имаше нещо повече от детски егоизъм.
Той пусна търсачката на вестника.
Нищо. Нищо не съвпадаше със зададеното описание. Спомняше си статията в „Доувър Поуст“ толкова ясно, спомняше си как майка му я беше изрязала и я държеше на вратата на хладилника с магнит във формата на резен диня. Държа я там, докато хартията не пожълтя и не започна да се разпада от светлината. В базата данни имаше копия на „Доувър Поуст“ от преди десетилетия, имаше архив на всевъзможни местни новини — за това кой спечелил и кой загубил изборите за градския съвет, за масовите съкращения във фабриката „Робинс Хоус“, за реновациите на кметството. Но що се отнасяше до базата данни „ЛексисНексис“, Харисън Амблър не съществуваше. Не беше съществувал тогава. Не съществуваше и сега.
Лудост!
Летището представляваше познатата джунгла от подова мозайка, стомана и стъкло с познатото усещане за добре екипирано откъм персонал съоръжение. Накъдето и да се обърнеше, човек виждаше служители по въздушните линии, летищни отговорници по сигурността, носачи на багаж — всички носеха табелки и униформи от всевъзможен вид. Обществената среда на това място, реши Амблър, беше кръстоска между федерална пощенска служба и курортен град.
Той си купи билет до Уилмингтън, еднопосочен, сто и петдесет долара — таксата, така да се каже, за предстоящото рандеву. Изглеждаше не по-малко отегчен от жената зад билетното гише, която едва сдържа прозявката си, докато подпечатваше бордната му карта. Документът за самоличност, който той представи — шофьорската книжка от Джорджия, променена с фотографията на настоящия й приносител, — нямаше да издържи на внимателен оглед, но и не беше удостоен с такъв.
Изход С19 се намираше в далечния край на дълъг коридор до други два изхода, разположени ветрилообразно. Той се огледа, виждаха се десетина пътници. Беше два и половина. От тези изходи нямаше да има полети в следващите деветдесет минути. След половин час щяха да започнат да пристигат пътници за полета до Питсбърг, но засега беше пълно мъртвило.
Дали човекът, с когото имаше среща, вече беше пристигнал? Изглеждаше вероятно. Но кой беше той? „Ще ме познаеш“, гласеше съобщението.