Амблър се обърна и кимна на двама дежурни, седнали на ниска пейка с дунапренени възглавници, като позволи на струйка слюнка да се стече бавно по брадичката му. Погледът, който извърна към тях, беше нефокусиран и замъглен. Вече беше забелязал присъствието на шестимата служители, както и на дежурния психиатър, и на единственото си спасително въже — психиатричната сестра.
— Време е за бонбонки — каза единият от дежурните, а останалите се захилиха.
Амблър бавно се приближи към пункта, където сестрата с кестенявите коси чакаше да му даде сутрешните хапчета. Неуловимо потрепване — пробягнал поглед, мимолетно кимване — премина помежду им.
Беше научил името й случайно; тя разля чаша вода върху себе си и парчето плат, прикриващо табелката с името й, се намокри и започна да прозира. Лоръл Холанд: буквите личаха бледо под плата. Той произнесе името й с тих глас; тя изглеждаше разтревожена, но не и сърдита. Тогава нещо проблесна между тях. Изучаваше лицето й, стойката й, гласа й, маниерите й. Беше около тридесетгодишна, предположи той, а в лешниковите й очи личаха зеленикави пръски. Беше по-умна и по-хубава, отколкото осъзнаваше.
Разговорите помежду им бяха тихи и кратки — нищо, което би привлякло вниманието на охранителните камери. Но много неща се предаваха чрез размяна на погледи и потрепващи усмивки. Що се отнасяше до системата, той беше пациент № 5312. Но вече знаеше, че за нея е много повече от номер.
Беше възбудил съчувствието й през последните шест седмици не като разиграваше театър — тя щеше да прозре истината, и то не след дълго, а като си позволяваше да откликва на истинската й същност, окуражавайки я да стори същото. Тя разпозна нещо в него, разпозна здравия му разум.
Този факт укрепи вярата му в самия себе си, както и решимостта му да избяга. Не искам да умра на това място, промърмори една сутрин. Тя не отвърна, но шокираният й вид му каза всичко, което искаше да знае.
— Лекарствата ви — усмихнато рече тя на следващата сутрин и постави в дланта му три хапчета, които изглеждаха малко по-различно от обичайните, притъпяващи сетивата невролептици.
— Тиленол — прошепна тя.
Клиничният протокол изискваше от него да глътне таблетките под прякото й наблюдение и след това да отвори уста, за да покаже, че не ги е скрил някъде. Той го стори и след около час получи доказателството, че му е казала истината. Чувстваше се по-бодър не само физически, но и по дух. В рамките на няколко дни зрението му се избистри, той почувства прилив на сили, започна отново да прилича на себе си. Трябваше да се постарае да изглежда упоен от лекарствата, да имитира тежката походка на дрогиран, с която бяха свикнали дежурните.
Психиатричната клиника на остров Париш беше център с максимални охранителни мерки, добре оборудван с технологии от последно поколение. И все пак никоя технология, изобретявана досега, не притежаваше имунитет срещу човешкия фактор. В този момент, прикривайки с тяло движенията си от охранителната камера, тя плъзна кодираната си карта в еластичния колан на бялата му памучна униформа.
— Чух, че вероятно ще има Код 12 тази сутрин — измърмори тя.
Кодът се отнасяше за спешни медицински случаи, които изискваха евакуация на пациента във външен медицински център. Лоръл Холанд не обясни откъде знаеше, но той предположи: при най-вероятния сценарий някой пациент се беше оплакал от болки в гърдите — ранните знаци на по-сериозно кардиологично страдание. Щяха да наблюдават ситуацията, знаейки, че ако се проявят сигнали за внезапна аритмия, пациентът ще трябва да бъде транспортиран до континенталната част. Амблър си спомняше един такъв предишен Код 12 — по-възрастен пациент бе получил хеморагичен удар — и върна в съзнанието си охранителните процедури, които бяха последвали. Колкото и да бяха страховити, те все пак бяха изключение от обичайния ритъм: изключение, което може би щеше да успее да използва.
— Слушай — прошепна тя. — И бъди готов за действие.
Два часа по-късно — часове, прекарани от Амблър в безжизнена тишина и неподвижност — прозвуча звънец, последван от електронен глас: Код дванадесет, отделение две изток. Записаният предварително глас напомняше на съобщенията в модернизираните влакове и вагони на метрото, беше така вълнуващо приятен. Дежурните моментално скочиха на крака. Сигурно е оня старец в 2И. Това му е вторият инфаркт, нали? Повечето се насочиха към отделението на втория етаж. Звънът и съобщението се повтаряха през чести интервали.