— Освен това ми трябва още от остров Париш — каза Кейстън. Той примигна няколко пъти. — Искам личните досиета на всички, които са работили в отделение 4-З през последните дванадесет месеца — лекари, сестри, надзиратели, пазачи, всички.
— Ако документите са дигитални, ще могат да ги изпратят по електронната поща — каза Ейдриън. — Сигурно е автоматично.
— Като се има предвид колко са кръпките по ръчно съшитото одеяло на щатския правителствен комплекс от оперативни платформи, нищо автоматично не е наистина автоматично. Всички, ФБР, Службата по имиграция и натурализация, дори проклетото Министерство на земеделието, имат собствени защитени системи. Неефективността е стъписваща.
— Освен това някои неща може да са само на хартия. Ще отнеме доста време.
— Времето е жизненоважно. Трябва да се увериш, че всички са наясно с това.
Ейдриън замълча за момент.
— Разрешете да говоря свободно, сър. Кейстън завъртя очи.
— Ейдриън, ако искаш да ти се даде разрешение да говориш свободно, трябваше да се присъединиш към армията. Тук си в ЦРУ. Ние не задаваме подобни въпроси.
— Това означава ли, че винаги мога да говоря свободно?
Бързо поклащане на глава.
— Ти май ни бъркаш с Кулинарния институт на Америка. Случва се.
Понякога Ейдриън беше убеден, че Кейстън е лишен от чувство за хумор; друг път решаваше, че то просто е изключително сухо — почти колкото Долината на смъртта.
— Ами добре, имам чувството, че в „Консулски операции“ си влачат краката нарочно — каза Ейдриън. — Не изглеждаха особено доволни от заявката.
— Разбира се. В противен случай ще се наложи да признаят, че Централното разузнавателно управление всъщност е централното разузнавателно управление на тази страна. Това засяга гордостта им. Но днес не мога да разреша цялата организационна бъркотия. Остава налице фактът, че се нуждая от съдействието им. Което означава, че ти трябва да ги накараш да съдействат. Всъщност разчитам на това.
Ейдриън тържествено кимна и изпита чувството, че приятно настръхват косъмчетата по врата му. Разчитам на това. Прозвуча почти като Разчитам на теб.
Час по-късно от системата на остров Париш пристигна голям, компресиран дигитален файл. След като го декомпресираха и разкодираха, главният компонент се оказа някакъв аудиофайл.
— Знаеш ли как работи това чудо? — изсумтя Кейстън. Ейдриън знаеше.
— Това лошо момче е 24-битов файл с данни, форматиран според професионалната интегрирана аудио записваща система. Струва ми се, че е аудиоклип с продължителност пет минути. — Ейдриън сви рамене, скромно отричайки похвала, която така и не получи. — Бях председател на аудио-визуалния клуб в гимназията. Истински спец съм в тези неща. Ако някога решиш да си водещ на собствено телевизионно шоу, аз съм твоят човек.
— Ще се опитам да го запомня.
След като направи някакви настройки на софтуера, Ейдриън пусна файла на компютъра на Кейстън. Ставаше ясно, че е бил записан по време на психиатрична сесия с пациент № 5312 и представя тогавашното му психическо състояние.
За пациент № 5312 се знаеше, че е обучен правителствен агент. Работеше под прикритие от две десетилетия, което означаваше, че притежава две десетилетия на оперативни тайни — процедури, шифри, източници, информатори, ресурси, мрежи.
Освен това беше — не оставяше съмнение записът — абсолютно луд.
— Имам лошо предчувствие за този човек — осмели се да отбележи Ейдриън.
Кейстън се намръщи.
— Колко пъти трябва да ти повтарям? Ако искаш да ми кажеш нещо за логика, информация, доказателства, целият съм в слух. Когато направиш обмислена преценка, моля те да ми съобщиш. Степени на убеждение, това е стоката в нашата търговия. Но не ми говори за чувства. Радвам се, че имаш чувства. Възможно е и аз да ги имам, макар че се съмнявам. Но просто мястото им не е в офиса. Вече сме го обсъждали.
— Съжалявам — каза Ейдриън. — Но с човек като този, бродещ на свобода…
— Не за дълго — каза Кейстън най-вече на себе си. Сетне го повтори още по-тихо: — Не за дълго.