Значи беше възрастен човек, покосен от сърдечен удар, точно както би могло да се предположи. Амблър усети ръка на рамото си. Беше същият як дежурен, който бе влязъл в стаята му по-рано сутринта.
— Стандартна процедура — каза той. — Пациентите трябва да се приберат в стаите си по време на всички извънредни случаи.
— Какво става? — попита Амблър с надебелял език и безучастен тон.
— Нищо, за което да се притесняваш. В стаята си ще бъдеш на безопасно място. — В превод заключен. — Хайде, ела с мен.
Няколко дълги минути по-късно двамата мъже се озоваха пред стаята на Амблър. Дежурният прокара картата си през четеца — сиво пластмасово устройство, монтирано на нивото на кръста, и плъзгащата врата се отвори.
— Влизай — каза набитият мъж.
— Нуждая се от помощ да… — Амблър направи няколко крачки към прага, а после се обърна към дежурния, жестикулирайки безпомощно към порцелановата тоалетна чиния.
— О, по дяволите — изпъшка дежурният и сбърчи ноздри с отвращение, а сетне последва Амблър в стаята.
Имаш само един опит. Без грешки.
Докато дежурният се приближаваше, Амблър се приведе, като държеше коленете си леко свити, сякаш всеки миг ще рухне. Внезапно се стрелна нагоре и халоса челюстта на мъжа с главата си. На лицето на дежурния се изписаха паника и изумление, докато посрещаше помитащата сила на удара. Тътрещият се, наркотизиран затворник се беше превърнал в яростна вихрушка. Какво се беше случило? Миг по-късно той се строполи тежко на пода, а Амблър се спусна над него и претършува джобовете му.
Без грешки. Не можеше да си позволи нито една.
Взе чип картата и идентификационната значка и после скоростно се преоблече в гълъбовосивата униформа на мъжа. Не му ставаше напълно, но не изглеждаше абсурдно щеше да издържи на случаен поглед. Набързо нави панталоните навътре, скъсявайки незабележимо подгъва. Талията на панталона минаваше над електрошоковия колан — беше готов почти на всичко, за да се отърве от него, но в краткото време, с което разполагаше, това не беше физически възможно. Не му оставаше друго, освен да пристегне сивия текстилен колан на униформата и да се надява, че черният найлон на устройството АДЕКТ ще бъде прикрит успешно.
Задържа чип картата на дежурния пред четеца от вътрешната страна, отвори вратата и се огледа. В този момент в коридора нямаше никого. Явно целият персонал бе изпратен за спешния случай.
Дали вратата към стаята му щеше да се затвори автоматично? Не можеше да си позволи да бърка. Пристъпи в коридора и вдигна картата към външния четец. Вратата изщрака и се затвори.
Пробяга няколко ярда до широката врата в края на коридора. Това беше една от вратите с електрически резета и четириточкова система на заключване. Разбира се, беше заключена. Той опита с картата, която току-що беше използвал, и чу няколко изщраквания от въртящия се мотор на ключалката. После нищо. Вратата остана заключена.
Този вход не беше оторизиран за преминаване на дежурни.
Той осъзна защо Лоръл Холанд му беше дала собствената си чип карта: тази врата водеше към същия коридор, в който се намираше лекарственият диспансер.
Опита с нейната карта. Този път вратата се отвори. Озова се в тесен сервизен коридор, мътно осветяван от редица нисковатови флуоресцентни лампи. Погледна надясно, забеляза количката за спално бельо в другия край на коридора и се насочи към нея. Беше очевидно, че днес чистачите все още не бяха посетили мястото. На пода имаше фасове и целофанени опаковки, а кракът му се удари в нещо плоско и метално — празна кутийка от „Ред Бул“, която някой беше настъпил. Подтикван от неясна интуиция, Амблър я пъхна в задния си джоб.
С колко време разполагаше? По-точно след колко време щяха да открият липсата на дежурния? В рамките на няколко минути Код 12 щеше да приключи и щяха да изпратят някого да изведе отново Амблър от стаята му. Трябваше да напусне сградата възможно най-бързо.
Пръстите му напипаха издатина в стената. Беше открил металния капак на шахтата за прането. Покатери се вътре, като се държеше за рамката на входа с две ръце и опипваше шахтата с крака. Беше се притеснявал, че ще е много тясна; в действителност тя беше твърде широка и нямаше монтирана отстрани стълба, както се надяваше. Шахтата беше облицована с гладко стоманено покритие. За да не падне, трябваше да се опира от двете страни с ръце и крака.