Десет минути до брега. Щеше ли измамата му да издържи толкова дълго? Лесно се погрижи фотографията на идентификационната му табела да се напръска с кал от брега, а и знаеше, че хората по-скоро вадят изводи от тона, от гласа, от маниера, отколкото от документите. След няколко минути Амблър се присъедини към санитаря и охранителя, седнали на пейка зад щурвала.
Санитарят — към края на двадесетте, с бузи на червени петна и къдрава черна коса — все още изглеждаше обиден от присъствието на Амблър. Накрая се обърна към Амблър.
— Не ни беше съобщено, че някой ще придружава тялото. Разбирате, че човекът е мъртъв, нали?
— А така ли е? — Амблър потисна прозявка или поне се престори, че го прави.
Боже, нямаше ли вече да престане!
— Да, така е, по дяволите. Сам проверих. Разбирате, че няма как да избяга, нали?
Амблър си спомни високомерния маниер на мъжа, чиято табелка беше отнел. Ето това беше правилният тон.
— Докато не получим заверено удостоверение, твоята дума не значи нищо. Никой на Париш няма такива пълномощия. Така че правилата са си правила.
— Глупости.
— Стига си го тормозил, Олсън — каза охранителят. Това не беше солидарност, беше по-скоро за спорта. Но имаше и нещо друго. Амблър виждаше, че двамата не се познават добре и дори изпитват известна неприязън един към друг. Вероятно ставаше въпрос за класическия проблем на неуточнената власт; санитарят искаше да действа сякаш той е главният, но пък охранителят носеше оръжието.
Амблър хвърли приятелски поглед на охранителя. Той беше плещест, в средата на двадесетте, с подстрижка, направена от военен бръснар. Приличаше на бивш войскови рейнджър или поне затъкнатият на хълбока му пистолет НК Р7, малък и смъртоносен, открай време беше любимото оръжие на рейнджърите. Той беше и единственият въоръжен човек на борда. Амблър усещаше, че не е запуснал навиците си.
— Както и да е — вметна санитарят след кратка пауза. Но не отстъпваше на охранителя, по-скоро казваше „Какъв ти е проблемът?“.
Тримата потънаха в необщителна тишина, а Амблър си позволи да изпита капчица облекчение.
Лодката беше изминала едва няколко мили от остров Париш, когато пилотът, който носеше слушалки на главата си, привлече с жестове вниманието им и натисна лостче, с което пусна радиото по високоговорителя в кабината.
— Тук е пет-нула-пет от остров Париш. — Гласът на диспечера звучеше разтревожено. — Имаме избягал пациент. Повтарям, избягал пациент.
Амблър усети как стомахът му се свива. Трябваше да действа, да използва тази криза. Скочи на крака.
— Мътните го взели — изръмжа той. Високоговорителят отново запращя.
— Моторница 12–647-М, пациентът може да се е промъкнал на вашия съд. Моля, потвърдете или отречете незабавно. Изчаквам.
Охранителят мрачно погледна Амблър, в главата му започваше да се оформя мисъл. Амблър трябваше да я изпревари, да я пренасочи.
— По дяволите — каза той. — Предполагам сега разбирате защо съм тук. — Секунда пауза. — Мислите, че така случайно настояват да има представители на сигурността във всеки съд, който напуска острова? През последните двадесет и четири часа чувахме слухове за някакъв опит за бягство.
— Можеше да ни уведомите — намусено отвърна охранителят.
— Това не е от клюките, които клиниката би искала да се разпространят — обясни Амблър. — Ще проверя тялото незабавно. — Той се запъти към задната каюта под палубата. Вътре отляво имаше тесен шкаф за инструменти, вграден в товарната част на вътрешния корпус. На пода се въргаляха изцапани с масло парцали. Тялото лежеше на стоманена платформа, все още привързано към носилката със самозалепващи се ленти; изглеждаше подуто, вероятно тежеше около сто и десет килограма, а сивкавият оттенък на смъртта беше непогрешим. Сега какво? Сега трябваше да действа бързо, преди другите да са решили да го последват.
Двадесет секунди по-късно той изтича обратно в кабината.
— Ти! — викна обвинително Амблър и размаха показалец към санитаря. — Ти каза, че пациентът е мъртъв. Що за скапани глупости са това? Пипнах врата му и познай какво. Имаше си пулс като всеки от нас.
— Не разбирам какви ги говориш — възмутено отвърна санитарят. — Там долу лежи труп.
Амблър все още дишаше тежко.