Глицки смяташе, че това е смешно.
Беше още по-смешно, понеже Грифин никога не би разказал за случая, без да се покаже като пълен идиот. Но по някакъв начин, историята се бе разчула.
И атаките се увеличиха.
Сега Харди зяпна. Вратата беше чисто бяла. Все още можеше да помирише прясната боя. И бе затворена — голяма рядкост по време на работния ден. Шокиран от безупречната белота, Харди тихо подсвирна и огледа огромната зала. Тъй като поне бегло познаваше повечето инспектори в отдела, той се спря на Марсел Лание, седнал зад бюрото си с молив върху някакви книжа.
Инспекторът отговори на погледа му, тръсна глава и каза тихо и властно:
— Не мога.
— Има ли някой при него?
— Не.
— Кога се случи това? — Вратата.
Свиване на рамене:
— Дойде след обедната почивка с кутия боя и мече. Отне му десет минути.
— Той добре ли е?
Поредно свиване на рамене. Отговорът не беше работа на един сержант.
Харди се замисли. Две предупреждения от двама професионалисти. Може би най-добрият ход би бил да се откаже и да изчака по-подходящ момент.
Но Харди бе шофирал дотук от офиса си, беше платил такса на паркинга и бе изминал целия път, за да направи служебно посещение на най-добрия си приятел. Това все пак беше краят на деня. Каквото и да ставаше, Ейб щеше да се справи с него. Вероятно Харди дори можеше да помогне. Освен всичко, бе уморен от всезнаещи пазачи, които се опитваха да го държат настрана от хората, с които искаше да се срещне. Първо Филис при Дейвид Фримън. Сега Сара Евънс и Марсел Лание с Глицки.
— Мисля просто да видя как е — каза той. — Няма проблем.
Почука на колоната до шокиращата бяла врата и чу познатия дрезгав отговор:
— Отворено е.
Вече вътре, първата реакция на Харди бе да потърси ключа на лампата, но Глицки отново проговори:
— Остави така. — Стаята не беше точно тъмна, но с изгасените лампи и спуснатите щори на двата прозореца съвсем не се къпеше в светлина. — Може би ще искаш да затвориш вратата.
Харди постъпи както му бе казано.
— На тази светлина не бих могъл да прочета и една дума. Не зная как работиш така. Сигурно е доста трудно за очите ти.
— Какво искаш, Диз?
Харди намери дървен стол срещу бюрото и седна на него.
— Чудесна врата. Харесва ми цветът й.
Никакъв отговор.
— Какво става, Ейб?
— Нищо.
— Добре ли си? — След продължителна тишина. Харди отново отвори уста: — Искаш ли да говориш за това?
— Няма за какво да говорим. — Столът на Глицки проскърца. Той се отблъсна от бюрото си и се облегна на стената зад себе си, подпрян само на задните крака на стола.
Очите на Харди бяха привикнали с мрака. Опита още веднъж:
— Вече мина пет часа. Искаш ли да отидем да пийнем по нещо?
— Не пия.
— Наистина ли? И откога? — Харди беше приятел на Глицки само от двайсет и пет години. — Понякога това не е най-лошата идея на света.
Глицки се наведе напред със стола и плесна с ръце на бюрото пред себе си. Когато проговори, гласът му бе омекнал:
— Опитвам се да обмисля нещо, разбираш ли. Междувременно, с какво мога да ти помогна?
Нямаше да спечели нищо от притискането на Глицки по неговия проблем, какъвто и да бе той, затова Харди си пое дъх и започна:
— Тук имаш едно момче, Коул Бърджис…
— Да. Убиецът на Илейн Уейджър.
— Предполагаемият убиец, както казваме в нашите среди.
— Да не би да го защитаваш?
— Не.
— Надявам се да е така.
— И не съм тук, за да освобождавам убиеца й под гаранция.
— Добре. Тогава за какво става дума?
Харди спокойно и кратко разказа причините за посещението си, познанството си със сестрата на Коул, Дороти, и всичко останало.
— Сестра му се безпокои, че когато е докаран, е отказвал дрогата и съдебните лекари не са го прегледали, за да поставят диагноза, че е на хероин. Както и да е. Въпросът е, че трябва бързо да отиде за детоксикация или му предстои доста тежка седмица.
— Така ли? Колко жалко.
— Добре. Все пак…
— Беше пиян, Диз. Докарахме го миналата нощ и той почти си изповръща червата. Все още разговаряме с него.
— И от колко време? Осемнайсет часа? Може все още да е заподозрян, но е трезвен. Казвам ти само, че знаем, че е наркоман. Трябва да влезе в специална програма.