— Не мисля, че половината щат е мразил Илейн.
Адвокатът спря на червен светофар и погледна към съседната седалка.
— Добре, какво?
— Нищо.
— О, чудесно, нищо. Нека видим какво куца. Опитваш се да проведеш собствено разследване, без помощ, пари или време. Току-що ни бе осигурена истинска дяволска подкрепа, за каквато дори и не сме мечтали. И въпреки всичко ти дори си по-малко жизнерадостен, отколкото обикновено, което не е много като начало.
Глицки го погледна.
— Ако толкова те притеснява, би могъл да ме оставиш тук. Ще си взема такси.
— Не искам от теб да подскачаш от ентусиазъм. Но поне можеш да се съгласиш, че имаме развитие в положителна насока.
— Разтърсен съм — отговори Ейб. — Наистина.
Светна зелено и Харди потегли.
— Жената е, нали?
— Името й е Трея. — Той едва го произнесе. — Тя е с Джекмън. Какъв съм идиот.
— Мислех, че е женен.
— О, тогава сигурно не е вярно. Женените мъже не се заплитат в авантюри, забравих.
Глицки бе мрачен и Харди, уморен от спора, реши да го остави на мира. Но, няколко преки по-надолу, отново заговори:
— Откъде знаеш? Питал ли си я?
— Не беше нужно. Очевидно е.
— Вероятно единият от тях носи някакъв знак? Нещо като тези хора сандвичи с плакати, така ли?
Лейтенантът кимна.
— Би могло да е така. — Замълча. — Двамата си седим на прозореца в „При Дейвид“ и Джекмън минава надолу по „Гиъри“. Вижда я и двамата грейват като коледни елхи. Той влиза, а тя вече се е изправила, застанала е до него… после, о, да, това е ченгето, за което ти говорих. Джекмън се мотае наоколо, поръчва си сандвич. А като си тръгнах тази вечер, тя отиде в офиса му.
— Очевидно е — съгласи се Харди.
Още едно свиване на рамене.
— Трябваше да си там.
— Но бях предишната вечер в болницата. И мисля, че онова също бе очевидно.
Поглед.
— Какво? Аз ли?
— И тя.
— Е, явно тогава и двамата сме го разчели погрешно.
— Щом така твърдиш. Но ако бях аз и имаше поне малко значение за мен, щях да я попитам. — Бяха излезли от Калифорния Стрийт и стигаха до завоя за пресечката на Глицки.
— Как бих могъл да го направя? Какво да кажа? Тя е с него.
— Добре — повтори Харди, докато вземаше завоя. — Чудесно.
— С него е.
— Не споря. Надявам се да са щастливи. — Спря пред къщата близнак на Ейб и се завъртя на седалката си. — Вземаш телефона, набираш номера й и я питаш дали би дошла с теб на вечеря или нещо подобно. Наричаме тези неща среща. Ако е обвързана с някой друг, ще ти откаже. Ако пък те харесва, ще се съгласи. Ето ти едно просто решение. Дори и при твоето положение, мисля, че би могъл да го използваш.
Глицки поклати глава, несъгласен с приятеля си.
— Трябва да работим заедно през следващите няколко седмици, Диз. Ще бъде прекалено нагло. Така или иначе, тя ще откаже.
— И не бих я упреквал. Но човек никога не знае и няма как да разбере, ако не попита. — Харди виждаше, че Ейб страда и гласът му стана по-благ. — Сигурно помниш как една вечер ми каза, че ти се иска да беше поговорил с Илейн, докато имаше възможност?
— Различно е.
— Само в смисъл, че нещата винаги са различни и никога не се повтарят. Но и доста си приличат. Знам, че това не е твоят предпочитан начин на общуване, но един разговор от време на време не би ти се отразил зле. Какво би направила тя, ще ти се изсмее ли? Не мисля. В най-лошия случай, ще бъде поласкана, че си попитал. — Той постави длан на облегалката помежду им. — Добре, това е моята история. Аз съм дотук. Искаш ли да намина сутринта?
Глицки не помръдна още няколко секунди. После наведе глава и отвори вратата си. Вече на улицата, той се надвеси в колата.
— Добре.
Пред дома на Харди имаше малка тревна площ. Тя се простираше от бялата дъсчена ограда до цветната градина, която се опитваха да поддържат дори през зимните месеци. Къса алея пресичаше моравата и водеше до приветлива веранда. Къщата му бе единствената еднофамилна сграда на пресечката и според Харди нейната привлекателност бе неустоима. Но тази вечер, след като бе изминал пеш разстоянието от четири пресечки от най-близкото свободно място за паркиране, той реши да опустоши всичко и да павира градината си.
Помисли си, че наистина би могъл да го направи, ако, разбира се, имаше как да игнорира евентуалното неприятно преживяване — като изключим загубата на моравата — някой ден друг по погрешка да паркира върху собственото му място. Едва ли щеше да има голямо значение — Харди така или иначе би го убил.
Лампата на верандата бе светната, както и тези на предния прозорец — в дневната им. Дизмъс отвори вратата, подуши аромата на запален в камината дъб и постави на пода тежкото си куфарче.