Устните й се присвиха в отвращение.
— Не.
Той почти щеше да каже: „Е, това беше една чудесна размяна на идеи!“, но думите, които изговори, бяха:
— Какво не? Че не искаш да продължиш?
— Не. Не искам да се отказвам. Работих много за този пост и за доверието на хората. Аз съм възможно най-добрия избор за областен прокурор. И нека не забравя ме, че управлявам офиса по начина, по който той би трябвало да бъде управляван.
Тори постави ръка на лицето си, за да прикрие гримасата. Отново доброто старо „би трябвало“. Представата на Прат поне е цялостна и самоуверена — помисли си той, — независимо от истинското състояние на нещата. Шарън виждаше един по-добър свят и хората, които не споделяха идеята й, бяха глупави, проклети, невежи, продажни, престъпни, без логика или всичко накуп. Така или иначе, те не влизаха в сметките. Но съветникът й трябваше да я накара поне да осъзнае, че нейните гласоподаватели значат нещо.
— Добре — каза той. — Тогава може би всичко е въпрос на възприятие.
Светлите очи на Прат блеснаха. Харесваше й насоката на разговора.
— За кое?
— Че се отнасяш твърде меко към престъпленията.
Искриците помръкнаха.
— Това е глупост. Аз мразя престъпленията. Каква мислиш е основната ми цел в тази работа? Престъпниците — хората, които не мразя. Опитвам се да ги разбера, да видя какво се е случило, как са стигнали…
Тори натисна малко повече ръката й.
— Шарън, нали говорим за възприятието?
Жест на нежелание, след това кимване.
— Продължавай.
— Убийството на Илейн Уейджър от просяк.
— Това е ужасно, Гейб. Аз харесвах Илейн.
— Шарън, всички харесваха Илейн. Точно за това говоря. Ето ти една много обичана и известна обществена фигура, дъщеря на популярна бивша сенаторка, с афроамерикански корени. Тя е брутално убита от бездомен бял мъж заради жълтите стотинки в чантата й. Усещаш ли накъде бия?
За негова изненада и удоволствие, видя как идеята му проблясва в съзнанието на шефката му.
— А има и още нещо.
— И какво е то?
— Ако нямаш нищо против, ще се пробвам в това дело.
Думите му предизвикаха очевидна реакция, макар и само в началото.
— Но аз се нуждая… — След това Шарън се спря. — Защо го искаш, Гейб?
Тори бе престанал да дъвче ядките. Той постави чашата си на масата и погледна шефката си в очите.
— Когато я срещнах за първи път…
— Става дума за Илейн, нали?
Той кимна.
— Когато Крис Лок беше областен прокурор.
Устните й се присвиха. В личните си разговори Шарън винаги наричаше администрацията на Лок „каменната ера“. След като я избраха, тя прочисти офиса от почти всички прокурори на Лок и не беше тайна, че това бе една от причините сега нейната администрация да не успява да убеди никого. Трябваше да ги остави да напуснат заради политическата им некоректност, да не говорим за цялостната им култура на непоправимост. Лок беше чернокож, но според Прат бе наел прекалено много бели мъже, които залагаха на мачистката теза „успех на всяка цена“ и моделът им бе заразил цялата администрация. Разбира се, те раздаваха обвинения, но на каква цена?
Мотото на Шарън беше: „Да бъдеш прокурор е много повече от това да раздаваш присъди“. На което групата на Лок отговаряше: „Така ли?! И какво например?“
Така че всяко споменаване на Крис Лок и неговата администрация караше Шарън да заема отбранителна позиция. Беше очевидно, че реакцията й сега не е по-различна, докато напрегнато барабанеше по бара с пръстите на дясната си ръка.
Тори внимателно се протегна и постави ръката си върху нейната.
— Илейн имаше връзка с Лок.
— С областния прокурор ли? Докато работеше за него? Колко по-млада беше от него? Господи, що за човек!
Тори потисна желанието си да посочи на шефката, че те — Шарън и той — са в абсолютно същите отношения, на каквито са се наслаждавали Илейн и Лок. Нямаше и съмнение, че Прат трудно щеше да забележи някаква прилика, освен факта, че и в двата случая областният прокурор си ляга с помощника си. Но Лок е бил изкусител на наивна млада жена, докато при нея нямаше нищо подобно. Тя и Тори имаха зряла връзка между равни. Затова той просто запази мълчание и след малко продължи:
— Във всеки случай, когато Лок беше убит, тя имаше нужда от рамо, на което да поплаче и ние…
Прат изтегли ръката си изпод неговата.
— Не ми казвай. Не искам да знам.
— Не беше това, Шарън. — Той отново взе ръката й и успокояващо я погали. — Не беше това, разбираш ли?
Тя най-после кимна.
— Добре.
— Тук нямаше с кого да поговори. Офисът се променяше. Тя чувстваше, че навсякъде има шпиони. — Гейб сви рамене, за да намали силата на думите си. — Вършех някаква помощна работа в афроамериканската общност, популяризаторска дейност, точно като теб. Както и да е. Илейн и аз се посближихме за малко. Платонично. Наистина. — Той стисна ръката й. — За една седмица беше загубила майка си и любовника си. Имаше нужда да поговори. Какво е мястото на силна и чаровна млада негърка в света на белите мъже? Каква е цената на славата на майка й? Заслужава ли си всичко това? Разумно ли е да има връзка с женен мъж? Накъде отиваше? Какво бе направила? Такива работи. — Той замълча. — По стечение на обстоятелствата, успя да подреди нещата си. Свързах я с Арон Ренд и останалото го знаеш. Но, по някакъв начин, тя беше много важна за мен. А сега… — Въздишка. — Бях загрижен за нея и чувствам, че й дължа нещо.