— Какво? Не можеше да предотвратиш това, което й се случи. То няма нищо общо с теб.
— Знам. — Той обмисли фразата си. — Нека го наречем отплата. Този просяк, който я уби. Ако някой трябва да го смаже, бих искал да съм аз.
Два часа след като беше оставил Глицки, след посещение при шефа на инспекторите Франк Батист, Харди бе започнал да излиза от шока си, но още не беше сигурен как да продължи. Поне бе вкарал Коул Бърджис в компютрите на затвора и сега искаше да поговори с него, за да добие представа за нанесените щети. Пое по външния коридор от задната врата на Палатата. Влажният вятър щипеше, затова, след като влезе в затвора, спря за минута да се постопли.
Сержантът на пропуска беше нисък, кльощав бял с табелка с името „Райли“ и къса рижава коса. Глицки бе около метър и деветдесет, наполовина негър, с обръсната глава. След първите три минути с Райли, Харди бе учуден как може двамата толкова да си приличат.
Защото, независимо дали го осъзнаваше или не, сержантът представяше пред Харди имитация на Глицки и беше дяволски добър в това. Да, напълно сигурен е, че Коул Бърджис е арестуван. Не, не е чул за никакъв хероин. Съжалява, все още не е вкаран в компютъра. Не би могъл да каже със сигурност къде е сега, дори дали е отведен на шестия етаж или в болница. Харди остави думите да минат покрай ушите му и след това поиска да говори с шефа на Райли. Сержантът му каза, че, ами, по дяволите, не е сигурен дали има някой толкова късно. Харди нарочно понижи гласа си така, че Райли трябваше да се наведе по-близо, за да го разбере, и прошепна:
— Добре, сержант, тогава ме заведи при шефа на затвора или, ако не е тук, ще се обадя на Дан Боулс — шерифа — вкъщи. О, щях да забравя. Вашият задържан, Коул Бърджис, е зет на Джеф Елиът, който пише рубриката „Градски клюки“ в „Кроникъл“.
За две минути Райли намери някой, който може да знае нещо. Висок, черен и мускулест, мъжът се появи от вратата зад рецепцията, забеляза пришълеца в адвокатски костюм, насочи се към него и намали разстоянието между двамата.
— Аз съм лейтенант Уейн Дейвис. Господин…?
Харди обясни кой е и представи проблема. След това:
— Този човек се нуждае от детоксикация. Медицинските му резултати все още не са придвижени, поне доколкото знам. Сержантът ми каза, че той дори все още не е вкаран в компютъра.
— Тогава вероятно още не е прегледан. После ще разгледат медицинските му резултати. — Дейвис беше скръстил ръце, веждите му бяха свъсени. Харди трябваше да разбере, че мисли сериозно върху всичко казано и се опитва да си спомни един човек, след като е имало поне дузина, докарани тази нощ в затвора за разпит. Попита:
— Вие неговият адвокат ли сте?
Харди кимна, търпението му беше на привършване:
— Сестра му ме нае от негово име. Той е задържан вече почти цял ден.
— Хм… И казвате, че лейтенант Глицки го е довел?
— Вижте, лейтенант. Говоря за Коул Бърджис, заподозреният за убийството на Илейн Уейджър. Той е тук. В наркотичен глад е и вие сте отговорни за това. Какво смятате да направите?
Дейвис размишляваше, сякаш го правеше само заради Харди, като се преструваше, че едва сега се сеща.
— Илейн Уейджър. Този ли? Да, тук е, но не зная докъде сме стигнали с него.
— Какво имате предвид?
— С процедурите. Днес беше натоварен ден, докараха около трийсет души. — Още едно отработено свиване на рамене. — Не зная.
Харди беше чул повече от достатъчно.
— Добре, лейтенант, да престанем с глупостите. Настоявам веднага да се видя с клиента си. Ако незабавно не премине през детоксикация, лично вие ще бъдете призован от града да отговаряте на съдебен иск за един милиард долара…
Дейвис авторитетно протегна ръка.
— Запазете си заплахите, господин Харди. Сигурен съм, че е тук. Ще го намерим и ще го проверим. Или ще е горе в затвора, или на път към общинската болница. Когато приключим, ще можете да го видите на едно от двете места. Но не и преди това, господин Харди.