Трея намери чантата си и извади двата нагънати листа, които бе откъснала от жълтия си юридически бележник, който бе използвала на обед.
— Говореше на Диз за доказателства, Ейб, а дори не си погледнал в кутията, която Къртис донесе от Тайбърън. Може би там има нещо.
— Вече надникнах вътре.
— Каза той отбранително.
— Не се отбранявам.
Тя направи физиономия, която го накара да мисли за стогодишен поглед, сякаш го бе познавала от толкова дълго.
— Наистина го прегледах, Трей — настоя лейтенантът.
— И спря, като стигна до снимката на Лорета, нали?
Всъщност, той я бе извадил от кутията и я беше поставил с лицето надолу на масата в Солариума. Не искаше да вижда лицето на Лорета, да си спомня за майката на Илейн, особено сега, когато започваше да се обвързва с Трея. В интерес на истината, Лорета бе присъствала в живота му преди четвърт век. Само преди четири години тя се бе промъкнала отново в него и от негова гледна точка се бе опитала да възстанови стария трепет в сърцето му. И тъй като изпитваше глад за контакт след смъртта на Фло, Глицки почти й бе позволил да го направи. Това все още го караше да се срамува — нямаше нужда да си спомня колко близо е бил и колко слаб. Колкото до Лорета, всичко отново бе премерена лъжа.
Трея бе напълно различна, казваше си Ейб. Нищо, свързано с нея, не бе същото. И беше права — той глупаво се отбраняваше. Протегна ръка и ъгъл четата на устата му леко се повдигнаха.
— Добре, дай ми проклетия списък. — Той разгъна листовете и веднага спря. — Какво е първото нещо? Празно чекмедже?
Когато тя седна на дивана, краката им бяха толкова близо, че се докоснаха.
— Не исках да го забравя, затова го написах първо. — Тя му разказа за спора, когато Къртис за първи път го спомена.
— Но какво означава? — попита Ейб.
— Не можахме да решим, но ще се радваме на всяко ново предложение.
Глицки помисли около минута, сви рамене и продължи със списъка. Трея се изправи и каза, че отива да провери децата и може би да помогне на Рита със съдовете. Не беше свикнала някой да й прислужва. Така че се озова в кухнята, с престилка на кръста, говорейки сносен испански с домашната помощница и бършейки съдовете, когато Глицки се появи на кухненската врата.
— Какъв е този неизвестен ключ? — Той прекоси помещението и й показа какво е написала.
— О, взех го — отвърна тя. — В чантата ми е.
С извинения към Рита, тя остави кърпата и се появи в дневната минута по-късно.
— Беше в жабката на колата на Илейн, която бе паркирана в гаража под „Ренд и Джекмън“. Мисля, че Джон го откри и го хвърли в кутията. Знаеш ли какво е?
— Да — отговори Глицки. — Мисля, че знам.
— Не би трябвало да правим това, Ейб. Почти единайсет и половина е. Нуждаеш се от почивка.
— Съмнявам се. Така или иначе нямаше да мога да си почина. Не и преди да разберем какво се крие зад този ключ.
— Сигурен ли си, че е от сейф?
Рязко кимване.
— Да. — Той погледна към нея, протегна ръка и докосна бедрото й. — Съжалявам — и добави с разумен тон. — Бих могъл да те откарам до дома ти и да отида сам.
Младата жена отново му хвърли стогодишния поглед и дълга усмивка.
— Само в мечтите ти, лейтенант.
— Не за това си мечтая. — Погледна към нея. — Пък можем да обвиним Рита. Тя ни изгони от кухнята. Грейката е нейна.
— Но ни изпрати в дневната.
— Където ти ме накара да проверя списъка ти, който ни доведе тук.
— Но децата…
— Децата са добре. Ако от това излезе нещо, Трей, то ще ни трябва на момента.
Тя кимна разбиращо.
— Знам.
— Ами тогава…
Автобусната спирка бе най-близо до дома му и със сигурност имаше най-голямата банка със сейфове в центъра, но Глицки реши, че е по-вероятно да е в гаража на Юниън Скуеър, на стотина метра от мястото, където Илейн бе убита. Но ключът не бе от нито един от сейфовете тук. После, понеже им бе наблизо, изминаха една пресечка до Гаража на търговския център и имаха същия лош късмет.
Глицки знаеше, че търсенето е почти безплодно и дори глупаво. Това беше от нещата, които като лейтенант би поверил на три — четири екипа и би им дал седмица, стига да е важно. В града вероятно имаше към дванайсет хиляди наети сейфа, а дори и повече. А не бе сигурно и дали ключът е от ключалка в Сан Франциско. Но чувстваше, че трябва да опита. Можеше да имат късмет на автобусната спирка на завоя към дома му.
Беше почти полунощ в сряда и районът около спирката бе пуст. Докато незаконно паркира, той отбеляза, че е в обичайната си празнична украса. От пет години не бе имал случай да посети мястото, но то изглеждаше, миришеше и създаваше същите чувства като тогава.