Хвана ръката на Трея като застраховка срещу случайните нападатели и шумове, плашещата самота и отчаяние. Високоговорителят прекъсна рапа на Снуп Доги дог, за да обяви пристигането на автобуса от Бейкърсфийлд и едно бебе заплака на един от пластмасовите столове вляво от тях. С Трея си размениха погледи и решиха, че това е мястото. Можеха да опитат отново утре. Вероятно би могъл просто да отиде първо при Пол Тию и той да хвърли един поглед на ключа и да му каже, че е очевидно по червената пластмасова обвивка, на която бе напечатан номер 1138.
Беше тук пред тях, на най-долния ред в третата група от входа. И изведнъж рап музиката, ревът и миризмата на самота бяха изчезнали.
Той пъхна ключа и го превъртя.
Вътре имаше малка, черна, анонимна пътна чанта от онези, използвани от служителите по летищата. Отгоре й имаше някакъв вързоп, пристегнат с дебел ластик. Глицки пъхна ръка вътре и измъкна нещата на светло, скъсвайки ластика. Най-отгоре имаше паспорт и точно отдолу дебела пачка от сто доларови пътнически чекове. Също и документи в самолетен билет от „Алиталия“.
— Споменала ли ти е, че ще ходи в Италия?
Трея броеше парите, но вдигна поглед, помисли малко и поклати глава.
— Не.
Глицки спря търсенето.
— Знаеш какво е това, нали? Празното чекмедже. — Той продължи да рови из купчината, която явно съдържаше най-вече пликове — предимно сметки — от телефонната компания, две кредитни карти, от Мейси.
Най-накрая, на дъното, един последен плик, с марка, адресиран с твърда ръка до Ейбрахам Глицки, на домашния му адрес.
Скъпи лейтенант Глицки (Ейб?) (Татко?)
Не е ли забавно? Знаеш какво имам предвид, въпреки че никога не сме говорили за това. Не е ли забавно? Или вероятно не е. Не съвсем. Писмото ми няма обратен адрес, защото по времето, когато ще го получиш, аз ще съм заминала и няма да има значение откъде идва. И след като съм тръгнала, бих искала да знаеш, че нямам планове да се върна. Поне не скоро. А може би никога.
Защо искам да ти кажа всичко това? Дали защото си ми единствения кръвен роднина? Дали кръвта вече има някакво значение? Не знам. Има толкова неща, които не знам. Това ме кара да се чудя за какво е цялото образование, щом то ме е оставило също толкова невежа за важните неща. Ти нямаш никакво участие във възпитанието ми. Човекът, когото познавах като свой баща, Дейн, беше стар и разсеян, но мисля, че е подозирал нещо и не мога да кажа, че сме били ужасно близки. Вероятно това обяснява някои от проблемите ми с мъжете, най-вече с по-възрастните. Надявала съм се да получа обичта от бащата, който никога не съм имала? Отново не знам. Препрочетох написаното дотук и осъзнах, че звучи като че ли се опитвам да те виня за всичко. Но не е така. Знам, че доскоро не си имал представа за мен. Вярвам, че ако си знаел, си щял да вземеш някаква роля — просто го вярвам. Такъв човек ми се струваш.
След като открих и знаех, че и ти знаеш, първоначално не можех да разбера защо не идваш при мен. Вярно е. И ме нарани, както мисля, че можеш да предположиш. Но след това се почувствах по-добре, усетих, че така трябва да бъде. Щяхме да се виждаме по работа и да се разбираме чудесно. Възхищавах ти се и мисля, че ти чувстваше същото спрямо мен. Поне се надявам да е така.
Ти си имаше своето семейство, момчетата. Виждаш ли? Знам всичко за моите полубратя. Но аз имах своя живот — напрегнат и обществен, а в лично отношение истинска каша. Вярвай ми, ти не се нуждаеше от него. Мисля, че си взел мъдро решение. И с всички тези по-възрастни мъже, с които търсех връзка, на които се надявах да се харесам чрез работата си и след това исках да отида по-далече, да направя отношенията лични — Крис Лок, после Гейб, Арон Ренд — е, едва ли трябва да ти се изповядвам, но бяха тези и още много други. Половината от клиентите ми. И всички тези връзки стигнаха до задънена улица. Те и не можеха да стигнат другаде. Имах огромна нужда и изисквания и развалях всичко. Мисля, че това е една от истинските причини никога да не дойда при теб. Ти бе нещо свещено. Част от мен искаше да можем да поговорим, поне да признаем какво сме един за друг. Но пък нещо ми казваше, че това ще бъде погрешно решение. Като толкова други, които съм взимала.
По някакъв начин можех да постъпя най-добре като не казвам нищо. Можех да гледам как запазваш достойнството си и се справяш със загубата на мама и на съпругата си. И вероятно можех да се поуча от това. Започнах да го приемам като един вид разговор с теб. Като пример. И тъй като нямахме никаква призната връзка, можех да те запазя за себе си и да не правя обичайните си грешки. Това има ли някакъв смисъл?