— Това бяха твоите демони, Дизмъс — нежно заговори тя, — но може би не са страховете на Ейб.
Първият син на Харди, Майкъл, бе починал като малък. Случката бе довела до развода му с първата му съпруга, Джейн, и до десетилетие на летаргия и мъгла, подсилвана с бира „Гинес“. Водеше празно съществуване с надницата си като барман в „Литъл Шамрок“. Страстта му към работата му и справедливостта — също и към залезите, храната и сексуалната любов — беше пресъхнала. И тогава, по някакъв начин точният механизъм на всичко случило се бе все още загадка за него — Франи бе навлязла в живота му и той отново започна да чувства и да успява да изрази чувствата си.
Сега Харди присви устни и погледна към съпругата си.
— Може би затова и го разбирам и признавам. Като го виждам у Ейб. Как стигнахме до тази тема? — попита той.
— Говорехме дали Ейб ходи на срещи. За възможната му връзка с Илейн.
Дизмъс помисли още минута.
— Какъвто и да е проблемът, той е сериозен. Ейб иска хлапето да страда. Отношението е лично.
— И какво ще правим сега?
— С Ейб ли?
— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било по отношение на Ейб. Той си има начини да се грижи за себе си. Мислех за момчето. Какво ти остава да направиш? Захванал ли си се с него?
След още една минута размисъл, съпругът й отвърна:
— Да кажем, че не ми допада идеята да защитавам човека, който е убил Илейн. Аз я харесвах. Ако Коул го е направил, ще насоча Дороти към някой колега и ще й обясня, че имам конфликт на интересите.
— Току-що каза „ако Коул го е направил“.
— Направил го е, Франи. Признал е. Това обикновено е достатъчно.
— Но ти искаш да поразровиш още малко, нали? За да си сигурен.
Съпротивата на Харди се забеляза като повей на вятъра. Изражението му се промени няколко пъти, преди да застине в гримаса.
— Вероятно, знаеш ме какъв съм — призна той. — Въпреки че човек никога не може да е сигурен. Просто сега има нещо, което ме човърка. Бих искал поне да поговорим, да чуя неговата гледна точка. Но ако по всичко личи, че го е извършил независимо дали нещата са пресилени и сплескани или не — ще оставя Дейвид или някой друг да поеме делото. Не бих искал да бъда замесен в защитата му.
— Но какво ще стане, ако…
Харди вдигна ръка.
— Нека не стигаме дотам. Не и сега. Съгласна ли си?
— Ейб няма да е особено щастлив, ако го направиш, нали?
Дизмъс кимна мрачно.
— Любов моя, знаеш, че понякога проявяваш удивителен талант да четеш между редовете.
Харди беше изненадан, но нито Джеф, нито Дороти Елиът приеха особено негативно решението му да не защитава Коул. Дори му казаха, че постъпва правилно. По техните думи, момчето беше свършило доста добра работа, за да се отдръпне от всичките си роднини.
Когато първоначално бе започнал да има „проблеми“, Джеф и Дороти се бяха постарали да подходят с разбиране и да го подкрепят в усилията му. Коул им бе казал, че е дошъл в Сан Франциско, тъй като тук не срещал такова недоверие, както в Средния запад. Той бил опитвал, но хората просто не го разбирали.
Така че семейство Елиът го поканили да остане у тях с децата им, докато се установи. През следващия месец Джеф „изгубил“ часовника си и домът им бил обран посред бял ден, като крадецът си тръгнал с повечето бижута на Дороти. Вечерите станали напрегнати за децата, когато мястото на вуйчо Коул го очаквало, а той не се появявал. Като капак на всичко, Коул предизвикал две незначителни автомобилни катастрофи, докато карал колата на Дороти. И в двата случая грешката била на другия шофьор, който, освен всичко, изчезвал от мястото на сблъсъка. Най-накрая, когато касичката — прасенце на едно от момиченцата изчезнала със спестените в нея четиристотин долара, те казали на Коул да си тръгне и да не се връща повече.
Така че Джеф и Дороти разбираха решението на Харди. Бяха потърсили помощта му като приятел, който спешно да отиде в затвора и да се увери, че Коул ще премине през детоксикация. Не очакваха от него да полага допълнителни усилия.
Но, за собствено успокоение, Харди искаше да види младежа и да стигне до дъното на неговото самопризнание. Какво беше казал Коул? Поведението на Глицки също имаше нещо общо с невъзможността му да го приеме. Не че смяташе Коул за невинен, но фактът, че всички се отнасяха с хлапето сякаш вината му е вече доказана, тормозеше адвоката у Харди.
Той нямаше нужда от увереността, отвъд здравословното съмнение. Беше готов на секундата да забрави за Коул, но не би успял напълно, докато не се увери, че момчето наистина е убило Илейн.
Тогава можеше да върви по дяволите. Харди нямаше да се трогне.