Същият модел нямаше да проработи при Тори, нито пък Фримън, Роук или Харди наистина смятаха, че главният помощник областен прокурор би могъл да дръпне спусъка срещу Илейн. Съгласиха се, че би използвал Висър. Но защо пък Тори би се съгласил да се срещне с тях? Със сигурност би изгонил Къртис, приятеля му и техния следовател. А дори и да успееха да влязат при него и да го притиснат за алиби, той би им казал да се разкарат — не би пропуснал съобщението им. Така гардът му ще се вдигне още по-високо. Фримън обаче искаше да изпипа всичко и имаше идея. Вярваше, че ще принуди Тори да изпусне нещо следващата сутрин, преди да започне заседанието на съда.
Беше почти десет и половина и Харди седеше сам в стъклената стая. Страниците от счетоводната книга от офиса на Даш Логан лежаха разпръснати пред него. Те са били достатъчно важни за Илейн Уейджър, за да ги копира поотделно и незаконно да ги вземе със себе си. Нейната специална задача като вещо лице беше абсолютно конкретна по отношение на задълженията й в претърсването на адвокатски офис. Имала е само две възможности по отношение на документи като тези, които е прегледала при търсенето си. Тя е трябвало да определи дали попадат в точно описаните категории на писмената клетвена декларация. Ако са били такива, е трябвало да ги предаде на ченгетата, ако адвокатът ги определи като поверителни, би била задължена да ги занесе на съдията. Само толкова.
И въпреки това тя бе рискувала удостоверението си и напълно вероятно живота си, за да преснима и отнесе това, което Харди имаше пред себе си.
Защо? Защо?
Фримън бе оставил няколко пръста вино в бутилката. Дизмъс се изправи и си помисли, че трябва да види какъв е бил изборът на стареца за тази вечер. Той седна в стола, който бе използвал Дейвид. Но не се пресегна веднага за виното. Точно от дясната му страна, на стола до него, бе кашонът с личните вещи на Илейн.
Най-отгоре, с лице надолу, имаше нещо в рамка. Дизмъс го вдигна. Това бе снимка на майка й, Лорета, която Трея бе поставила на масата, когато за първи път донесоха нещата тук. На следващата сутрин Ейб бе попитал събралите се около масата дали ще имат нещо против да я върне в кашона. Лейтенантът не искаше да гледа лицето й през целия работен ден и Харди си помисли, че съвсем добре разбира защо.
Докато все още държеше рамката и прокарваше разсеяно пръсти по картона, който поддържаше снимката на мястото й, той се взря в познатото лице на сенаторката, която бе известна публична фигура. И красавица като дъщеря си; но и мъртва също като нея.
Харди въздъхна напрегнато. Може би дъщеря му все пак бе права да се плаши от всичко. Вероятно не съществуваше никаква сигурност. През ума му премина откъс от „Брега на гълъбите“ на Матю Арнолд.
Дизмъс внимателно постави снимката на масата и протегна ръка към бутилката вино. „Грот Резерве Каберне Совиньон“, 1990. Той разклати бутилката и я помириса, след това я вдигна до устните си и отпи, мислейки, че не е чудно, че Дейвид е запазил доброто си настроение през повечето време.
Изведнъж се изправи. Носейки бутилката със себе си, той прекоси фоайето, премина през коридора към стаята за кафе и си взе чаша за вино от барчето. Питието бе прекалено добро, за да се пие така. Наля си и остави бутилката. Тогава внезапно виното се изпари от ума му и той потъна в истински водопад от хрумвания.
Погледна часовника си.
Беше прекалено късно да звъни на съдия Томасино, но би могъл да мине през кабинета му рано сутринта. Сейфът за доказателства, от друга страна, работеше през цялата нощ. Ако бе сбъркал в предположенията си, би могъл да слезе до долу, да потвърди това, което осъзна, че би трябвало да знае и все пак — вероятно — да се прибере вкъщи, за да поспи петте часа, които ще са му необходими да изкара следващия ден.
Спря се в Солариума, за да загаси светлините и видя снимката на Лорета на масата. Ейб щеше да я види, когато дойде за сутрешната им среща, но Харди нямаше достатъчно енергия да отиде до масата и да върне снимката в кашона. Ейб бе голямо момче. Щеше да успее да се справи с това.
38
— Господин Тори, извинете ме.
Час преди съда да бъде свикан за началото на заседанието, Тори седеше в офиса си зад Бюрото и четеше втората част на статията на Джеф Елиът за Аби Оберлин във вчерашното следобедно издание на „Икзаминър“. Дейвид Фримън бе използвал своя четирийсетгодишен опит и положението си пред чиновника, който контролираше достъпа до офисите на областния прокурор, и така постигна елемента на изненада, който сега се проявяваше по цялото лице на Тори. Той мушна отдолу вестника, когато видя кой го прекъсва, и направи усилие бързо да се съвземе, но не успя напълно. Наклони глава по маниерите си от съда.