Сега Харди погледна надолу към клиента си, кимна му леко и съучастнически и призова следващия свидетел.
— Защитата призовава полицай Гари Белю.
Както Тию, Белю бе полицай, но приликата между брилянтния виетнамец инспектор в отдел „Убийства“ и младия кисел пазач на стаята с оръжия в сейфа с доказателства приключваше тук. Униформата на Белю не бе почиствана или гладена от дни, момчето се нуждаеше от подстрижка, но и преди тази сутрин той не бе имал представа, че ще бъда призован като свидетел. Още по-впечатляващо бе и очевидното неудобство на Белю от днешното му присъствие в съда. Поведението му бе отбранително и той сякаш смяташе, че каквото и да излезе от това, то би било негова грешка. И Харди знаеше, че ченгето не грешеше в това.
— Полицай Белю, можете ли да кажете пред съда какво е моментното ви назначение? — Защитникът държеше въпросите да са прости и да не носят усещане за заплаха. Те падаха един след друг като домино. — Това назначение на ротационен принцип ли е? От колко време сте отговорен за оръжейната стая там долу? Каква е основната й функция? Кой бива допускан вътре? Всички оръжия ли са свързани с определено дело? Там държат ли се и други оръжия? Как става това?
Харди накара Белю да говори, докато цялостното му недоверие започна да се разсейва. Сега младият полицай седеше облегнат и отговаряше по същество.
— Как става това ли? О, другите оръжия? Обикновено някой униформен идва с… оръжие… което е намерил на улицата, знаете как става. То не е регистрирано, затова ченгето го задържа и го носи долу при нас. Оръжието не е свързано с никое дело, затова не е истинско доказателство. Просто е нещо, което никой не трябва да притежава.
— И какво се случва след това?
— Ами ние записваме регистрационния номер в тази голяма книга и го хвърляме в една кутия.
— Хвърляте оръжието в кутия?
— Да. Наричаме я кутията с разни неща.
— Кутията с разни неща. Разбирам. И колко оръжия има обикновено в тази кутия?
— Не знам със сигурност. Когато е пълна, може би стотина, някъде там.
— Стотина оръжия. И тази кутия стои някъде там, където всеки може да я види или да си вземе оръжие?
— Да, да, да. — Белю усети критиката, но държеше на точността. — Ама не е вярно, че всеки би могъл да влезе там, на първо място. Трябва да се подпише и след това някой е с него през цялото време.
— Така че човек не може да влезе, например, и да си пъхне в джоба нерегистрирано оръжие?
— Не. — Той поклати глава. — Няма начин.
— Бихте ли казали, че е трудно?
— Невъзможно.
— Добре тогава. Да се върнем към тези оръжия. Какво се случва с тях, след като постоят в тази кутия и за колко време са там?
— Обикновено за месец, може и малко повече. След това идват и изпразват кутията, записваме серийните номера в компютъра, натрошават оръжията и ги претопяват. После започваме отначало.
Харди бе установил някакъв ритъм и се придържаше към него. Затова той се върна при Фримън и Коул, измъкна старата тежка книга от кашона и я занесе при свидетелското място.
— Полицай Белю, след моето искане тази сутрин, донесохте ли със себе си някакви документи в съдебната зала?
— Разбира се. Първо тази книга за вписване, за която говорех.
Харди искаше отговорът да е напълно ясен.
— Книгата, в която вписвате оръжията, които са донесени в полицейското управление и са захвърлени в кутията в пазения сейф за доказателства в подземието на Съдебната палата, прав ли съм?
— Да.
— И тези номера са написани на ръка при пристигане на оръжието, правилно ли съм разбрал?
Белю отгърна още няколко страници и затвори книгата.
— Да, сър. Така е.
— Чудесно — въодушеви се Харди. Той вписа книгата като „Доказателство на защитата К“ и докато бе все още на масата с доказателствата пред съдията, намери необходимия му номер и го посочи. — И какво се случи с това оръжие, полицай?
Белю се наведе над книгата, после се обърна към адвоката.